- Моя почитателка веднъж ми подари ключ от дома си.
- Тончо Русев ми казваше, че ,,най-добрата импровизация е добре репетираната“.
- Аз съм един от малкото хора в този свят, които реализират мечтата си от детството.
- Група „Импулс“ ми предостави шанс за първите контакти с композитори, поети и продуценти.
Има имена, които са толкова големи, че каквото и да кажем за тях, ще е малко. Такъв е българският изпълнител Веселин Маринов, който пленява сърцата на поколения със
своя неповторим глас и дълбоката си емоционалност.
Огромно вълнение, голямо възхищение и огромна чест изпитах, докато разговарях с господин Маринов. Срещата ми с него бих описала като пътешествие във времето и дълбоко гмуркане в истините на нашето време. Докато ми разказваше за годините, прекарани в обиколки из България с неговите турнета, за спомените от едни от най-големите светила в музиката и поезията, се чувствах сякаш самата аз присъствах на тези събития. Сякаш чувах бурята от ръкоплясканията на публиката и усещах емоцията. Да, освен невероятен изпълнител, Веселин Маринов е и изкусен разказвач, който познава добре стойността на думите.
Веселин Маринов е имал от онези безгрижни детства, които всички сме гледали в старите български филми и живее с носталгия по тези времена. Той не разбира комуникация и обсесията към материалния свят в наши дни. Вижда любовта, отношенията и света през една друга призма –
честна и красива.
Именно такива ги описва и в песните си и може би затова те са толкова обичани години след години. Миналата година той представи на публиката своя 30-ти юбилеен албум „Лесен за обичане“. Оттогава обикаля от град на град, за да подари щастие и да напомни на своята обичана публика за „Старото балканче“.
По повод своя 63-ти рожден ден, на днешния ден, посрещаме с любов и надникваме в света на един от най-лиричните певци на българската сцена – Веселин Маринов.
– Здравейте, господин Маринов! Радвам се да се срещнем в разгара на лятото, точно в края на вашето лятно турне, което завършва в красивия град Бургас. Как ви посрещна публиката през последния месец?
– Моето лятно турне датира още от 1997 година. И през тези години винаги е било така. Винаги е било най-хубавото нещо през концертната ми година. Най-изморителното, но същевременно и най-емоционалното,
защото хората лятото са различни.
Те са малко по-отворени и намират време за себе си в по-късните часове. Затова и спомените от тези концерти са неповторими.
Преди демокрацията, България разполагаше с около 300 летни театри и кина. Сега, до преди няколко години, бяха останали само десетина. Радвам се, че през последните години много от тях започнаха да се възстановяват, като тези в Стара Загора, Горна Оряховица и Шумен. Сцените на открито предлагат възможност за събиране на повече хора и създават уникална атмосфера в най-хубавото време на годината.
– Вашият дебют правите с група „Импулс“ през 1981 г. с песента „Среднощна музика“. Помните ли за какво мечтаехте тогава, когато за първи път стъпихте на голямата сцена?
– Тогава не осъзнавах, че поканата да бъда част от тази група ще се окаже
най-голямото предизвикателство в живота ми
и възможност да навляза в шоубизнеса по най-бързия начин. Сега, като зрял музикант и артист, се питам как щеше да се случи всичко, ако бях сам. Именно „Импулс“ ми предостави шанс за първите контакти с композитори, поети и продуценти.
Всички те постепенно влязоха в живота ми като добри познати, без да съм планирал да работя с тях. По един естествен начин, след 4 години, когато напуснах групата, всички врати бяха отворени пред мен. Но, най-важното беше, че работата им с тях ме научи
как да общувам с публиката.
Когато си млад и неопитен, не цениш достатъчно тези уроци. Просто ги приемаш за даденост, но с времето и натрупания опит започваш да осъзнаваш колко много са допринесли за развитието ти.
– Винаги ли любовта е била основният двигател на вашето творчество?
– Имам чувството, че баладите са жанр, създаден специално, за да възхвалява любовта. Не мога да си представя изпълнител, който да пее само патриотични или социални песни. Те са част от моя репертоар и добавят разнообразие и цвят, който провокира хората.
Песните за родния край, за родители, за България, за празници и важни български дни също имат своето място. Смятам, че само чувството за любов може да ни провокира да създаваме балади. Именно това ги прави толкова специални. Особено тъжното чувство за мен е най-силното…
– Така да разбирам, че тъгата е по-скоро вашето вдъхновение, а не щастието?
– Срещите с хората са това, което ме вдъхновява. В момента представям новия си албум „Лесен за обичане“ на цялата страна. Не съм сигурен дали други певци имат същата сила и възможност да правят това, тъй като е изключително трудно.
След концертите, особено през лятото, когато имаме по 2-3 хиляди души, оставам да давам автографи, да отговарям на въпроси и да се снимам с всеки, който иска. Това вече се е превърнало в традиция.
Може да ви изглежда странно, но
новите песни често се раждат именно от тези срещи.
Хората са различни в тези моменти, отколкото когато ги срещам на улицата на следващия ден. Под влиянието на преживяното на концерта, те идват, за да споделят своите изповеди и впечатления. Жените, мъжете, юношите и старите хора чакат, за да ми разкажат как музиката ми е докоснала сърцата им. Именно тези разговори и споделени емоции ме вдъхновяват за следващите песни. Старая се да бъдат актуални, така че да бъдат бързо заобичани от хората.
– След почти 40 години на сцена, на какво ви научи тя? Кой е най-яркият ви спомен от кариерата до момента?
– Имам много спомени от различни концерти, но един от тях е особено незабравим. През 2000 година, когато бях на турне в Тетевен, се случи нещо, което винаги ще помня. Тогава още големите кина работеха в България, и аз бях на премиера на „Титаник“. Никога няма да забравя този ден.
На концерта представях албума си, мисля, че беше „Трифон Зарезан“ или „Генерацията на любовта“, не мога точно да си спомня. Изпълнявах песента „Завръщането на полските щурчета“, която е посветена на родния край. Песента описва как всяко лято щурците свирят, а сега, когато ги няма, е пусто и тъжно.
По време на песента видях, че една жена от първите редове започва да става и да се приближава към сцената. От мястото си виждах само първите няколко реда, но веднага усетих, че нещо специално се случва. След края на песента тя излезе на сцената с много висок глас и ми каза:
„Ти си моето трето дете.“
Тя ми разказа, че когато е била малка, баща ѝ я вземал да коси сено. Когато каруцата била пълна, я слагал отгоре и я карал да пее, за да не заспи. Щурците пеели с такава сила, че тя също се е вдъхновявала от тях. Когато слушала песента ми, си спомняла детството си и родителите си, и това я карало да плаче.
След това тя ми подари покривка, която била направила сама, и каза, че трябва да я подаря на дъщеря ми, когато порасне. Също така ми даде ключ от дома си, казвайки, че
това е ключът на къщата на Иван Вазов в Тетевен, и че това е моят дом.
Тази среща беше много емоционална и трогателна. Спомням си как целият салон беше вперил очи в нас. Някои от зрителите плачеха. Такива моменти ми напомнят защо обичам да правя музика и как тя може да докосне сърцата на хората.
– Великият Тончо Русев е наричан „вашият втори баща“. Кой негов съвет ще остане завинаги в съзнанието ви?
– Той ми казваше, че публиката може да бъде измамена само веднъж. Втори път няма как да се случи, защото няма да се върне. Ако правиш музика, трябва да бъдеш искрен докрай. Аз се опитвам да бъда такъв.
Тончо Русев ми казваше, че
най-добрата импровизация е добре репетирана.
Той също така ми напомняше да посещавам майка си, защото един ден, когато реша да ѝ помогна с нещо, може вече да я няма. Тончо е разказвал истории и съдби. Имах късмета да чуя тяхната лебедова песен, когато бяха на 60 години. По това време, когато всичко в тях беше професионализъм. Затова може би изпях тези 80-ина песни и 60-ина със стихотворения на Евтим Евтимов.
Тези песни, изпълнени с гениалност, се превърнаха в много обичани народни песни. За мен ще остане гениално и неповторимо времето от пет години, в което ги канех да ме придружават на концертите ми. Тогава няма да забравя как Тончо ми разказваше с часове наред за ранните си години, за бедността, за войната и за работата си с Лили Иванова.
– Една от най-обичаните песни от вашия последен албум ,,Лесен за обичане” е „Целувай и не говори“. Тя разказва за едно срамежливо момче, което се страхува да направи първата крачка към момичето. Според вас, кога е правилният момент да кажеш „обичам те“?
– Няма правилен момент това е потребност, която идва. Песента е повлияна от това, че все още не мога да приема напълно, че дигиталната форма на срещите между хората може да бъде основа за истинско приятелство. В момента, почти всички млади хора изразяват своите чувства, интереси и желания почти изцяло в социалните мрежи. Всички знаем, че те често прекаляват с писането, дори когато са на една и съща маса.
Разочарованието идва много често при евентуалната среща, защото много хора са герои и идеалисти в Facebook, но когато дойде реалността, всичко се променя. От личния си опит и моите бракове съм разбрал, че в едни отношения не са нужни толкова много приказки. Една жена има нужда от мъжко рамо, да се почувства подкрепяна и разбрана, че има истински мъж до себе си. Някой, който да ѝ каже:
„Аз искам да бъда твоя мъж.“
– Коя черта от характера си харесвате най-много? И коя не харесвате?
– Превърнал съм работата си в хоби. По този начин, огромните натоварвания, които имам, не ми тежат. Липсата на аналогичен живот и безкрайните километри, които изминавам –
по 8-9 хиляди на месец
– не ми създават затруднения. Напротив, зареждам се от всичко това. Смятам, че това е причината да се чуствам здрав.
Обичта, която получавам, е невероятна. Всяка неделя отвсякъде и по всяко време. Единственото нещо, което разбирам, че много харесвам, е работата ми. Аз съм един от малкото хора в този свят,
които реализират мечтата си от детството.
Не харесвам много неща в себе си, които всъщност ми помагат да бъда такъв какъвто съм и да правя такава музика. Като например честността и чувствителността, които притежавам. Според мен, тези черти от характера ми
са недостатъци в съвременния свиреп свят,
в който чувствата между нас изчезват и всичко се заменя с интерес.
Неприятно ми е да виждам как има все по-малко истински прятелства в наши дни. Забравихме какво е вярност в отношенията. Сякаш всичко вече е материално. Любовта също вече е материална.
– Какво място заема поезията в живота ви? Спомняте ли си първата ви среща с нея?
– Винаги съм обичал поезията. Бях много добър ученик в гимназията. Отдаваха ми се много точните науки, но историята и литературата ми бяха любими. Дори бях инициатор на кръжок по любовна поезия, който се събираше всяка седмица в нашата гимназия.
През годините съм писал много стихотворения,
които никога няма да ги публикувам или споделя, защото работя с професионалисти и се чуствам неудобно да се сравнявам с тях. Случвало се е понякога да ги представям на приятели при специални обстоятелства, но това е всичко.
– Каква стойност имат думите за вас?
– За мен думите са много важни. Както казва поговорката, „казаната дума е като хвърлен камък.“ Древните гърци са го написали: „в началото беше словото.“ Както написаното остава, така и поговорките и мислите, които времето е отсяло и човешкият гений е оставил зад нас, помагат да разберем много неща. Например, изразът „сиромах човек, жив дявол“ или „верен като куче“ показва колко силни могат да бъдат думите.
– Любовта ви към България е огромна. Кое стихотворение според вас най-добре я описва и бихте показали на един чужденец?
– Толкова много има. От Георги Джагаров до Ефтим Ефтимов…
„ Поклонници на чужди етикети,
на чужди гербове и имена!
Винете ни,
винете ни,
винете,
макар да нямаме вина
за любовта свещена и голяма
към тази чудотворна, родна пръст“.
Това е част от стихотворението на Евтим Евтимов „Отец Паисий обикаля още…“.
– Днес празнувате рождения си ден. Помните ли как го отбелязвахте като дете в родната си къща в Полски Тръмбеш? Кой е рожденият ден, който никога няма да забравите?
– Когато имаш хубаво детство и прекрасни родители, които се грижат за теб, както моите, не можеш да разграничиш един рожден ден от друг. В онези години нямаше кой знае какви празненства, както в съвременните времена. Тогава всичко беше много по-истинско. Рожденият ден беше голяма привилегия навремето – да не те изпитват цял ден. Но понеже съм роден през лятото, не можех да ѝ се насладя.
Обикновено на този ден си спомям, че се събирахме вкъщи с най-близките ми съученици и преоткривахме хард-рока с Deep Purple, Rainbow и Black Sabbath. Няма да забравя веднъж татко влезе в стаята и ме погледна строго. След това, когато изпратих съучениците си, той ми каза:
„Абе Веско, ти нормален ли си? Защо слушаш тази музика? Това не е музика.“
– Стрували ви се, че рождените дни са като повтарящ се сън?
– Според мен няма как моят рожден ден на един човек да се повтори. Всяка година преживяме много нови неща – много разочарования, много мили срещи, много концерти и много любов. Просто с още една година порастваме. Съдя по себе си и моя живот, разбира се.
– Съжалявате ли за нещо, което сте направили в миналото?
– Много неща в живота ми се иска да върна и да поправя, но няма как. Грешките, които сме направили са много често свързани с младостта и липсата на опит. Не мога да поправя миналото, затова просто ги записвам в графата „уроци“.
Въпреки че навършвам 63 години днес, уроците продължават. Майка ми казваше, че трябва да бъдеш толкова добър, че да забравяш бързо лошото,
да нямаш сили да обиждаш и да се държиш лошо.
Това, което остава на добрия човек, е да приеме обидата и пренебрежението. Иска ми се тези негативни чувства да ги няма, да премахна лошотията около мен и пренебрежението, което трудно понасям.
Трудно преживявам разочарованията. И това личи. Спомням си нашия преподавател по актьорско майсторство Кирчо Абрамов казваше, че „дори когато роднина ти е починал, ако решиш да излезеш на сцената,
никой не трябва да го разбере.
Иначе не отивай.“ Запомнил съм тези думи и се опитвам винаги да запазя болката си само за себе си. Така, че да не натоварвам моята публиката.
– В една от песните от последния ви албум ,,Лесен за обичане“ пеете: „…Други хора, друго време, но защо ми става жал? Никой друг не би разбрал.“ Какво им липсва на младите сега в тези нови времена?
– Липсва общуването. Ако имаше усещане и ако хората си говореха, светът щеше да бъде коренно различен. Изчезна именно моралът и верността в отношенията. Всичко се заменя с платформи, дигитални отношения и съобщения.
– Какво си пожелавате за днешния празник?
– Когато човек порастне, има деца, започне да изкарва пари, нищо друго не му остава освен да си пожелае здраве. Особено в този много неясен и непредвидим свят, в който живеем в момента. Иска ми се манталитетът на българина също малко да се промени, да тачим повече нашето наследство и изкуство.
– Предстоят ви три поредни концерта в НДК през декември. Какви изненади очакват вашите фенове?
– В спорта и във футбола промените се правят, когато нещо не върви. Аз не искам да изненадвам моите почитатели, а да допълня представата им за мен. Ще цитирам Филип Киркоров. Той ми казаше едно време, когато сме си говорили:
„Веско, когато подготвям нова програма и обикалям Русия, минават четири години“.
Така и аз, когато подготвя нова програма, правя 55-56 концерти за една година и обикалям всички градове, които могат да бъдат посетени – от най-малките до най-големите.
Тези три концерта на 3, 4 и 5 декември ще бъдат коледни концерти. Там ще представя новия си коледен албум, който е третият по ред в моето творчество. Не знам дали някой друг в света има три коледни албума с авторски песни. Май съм само аз?
