• Прекарах цялата пандемия в разговори с Цветана Манева –  каква по-хубава ваксина…
• Ако я нямаше любовта, щяхме да умрем от скука и всичко наоколо щеше да е пустиня.
• Несигурността ме кара да работя по-добре.
• Актьорите са моите гласове, моите рупори, моят шанс да бъда чута.

Беше щастлива случайност, че Яна Борисова вдигна телефона си, когато моят непознат номер ѝ звънна. Каза, че по принцип не го прави. Аз обаче не вярвам в случайности. След една отложена среща, една непалеща кола и куп перипетии най-после се срещнахме, напук на всичко, което сякаш искаше да ни попречи. 

Яна Борисова е един истински загадъчен и интересен човек.

Когато веднъж се докоснеш до нейната вселена, ти става все по-любопитно да откриваш още и още – от спектаклите ѝ, от думите ѝ, от възприятията ѝ за света.

За себе си твърди, че е много притеснителна. Може би затова предпочита скривалището на думите, които биват изричани от друг, и забуления в тайнственост образ на драматурга, който стои зад кулисите, но по някакъв начин присъства и на сцената.

Тя е един от най-успешните драматурзи в страната ни, сценарист и писателка. Постановките по нейни текстове, най-често посветени на любовта, се поставят в различни театри и градове и се радват на непрестанен интерес на публиката. Някои от тях са: „Място, наречено Другаде“, „Малка пиеса за детска стая“, „Приятнострашно“, „С гръб към залеза“, „Хората от Оз“. Романът ѝ „Чудна лятна нощ“ излезе в края на 2020 г.  Част от списъка с отличията ѝ са

четири награди „Икар“ и три награди „Аскеер“.

„Аз като започна да говоря, не мога да спра. А като говоря за Цветана, още повече…“, ми казва с усмивка Яна. Обичам да говоря с хора, които имат какво да кажат, и думите им – дори да са много, не са празни. А тя е такъв човек.

Един от последните проекти на Яна Борисова е спектакълът „Честит рожден ден, Цветана…“ по повод 80-годишния юбилей на неповторимата актриса Цветана Манева. Именно с това необикновено представление започва и разговорът ни.

– Кога и как се роди идеята да направите спектакъл, посветен на юбилея на забележителната Цветана Манева, който е част от поредицата „за любовта…“?

– Представлението е част от поредицата ми „За любовта…“ , защото Цветана е основна част от тези спектакли. Тя е причината да се играят вече втора година.

„За любовта…“ е и поводът тази актриса изобщо да се върне на сцената.

Миналата година ние всички от „За любовта…“ се събрахме, за да измислим какво да подарим на Цветана за 80-годишния ѝ юбилей. След като минахме всякакви варианти, накрая решихме да ѝ направим представление, което да е само за нея – тя да бъде в публиката, а ние всички да играем. Впоследствие това ни се стори малко като подарък и освен артистите от „За любовта…“ решихме да поканим нейни близки, колеги и ученици. Трупата се увеличи по естествен път и по-скоро по емоционални причини се разрасна в един нов спектакъл, който се казва „Честит рожден ден, Цветана…“

– Тя как реагира, когато за първи път ѝ споделихте идеята?

– Много се трогна, защото беше решила да не празнува юбилея си. Понеже знаеше, че ще получи страшно много внимание. Искаше да го прекара със семейството си. Но когато ѝ се обадих и ѝ казах, че спектакълът е посветен на нея и е подарък, а тя ще бъде просто зрител в залата, много се развълнува и разбира се, прие. Ние решихме

да посветим цялата 2024 година на Цветана Манева,

защото и това да се случи само едно събитие ни се стори недостатъчно. Решихме да са поредица от представления на всички места, които са важни за нея. Ще го направим в Античния театър в Пловдив на 27 май, както и във Варна – Цветана е директор на театралния фестивал „Варненско лято“ вече 30 години и градът е втори по важност за нея, нямаше как да го прескочим. Ще направим пътуване и до Виена, където живее семейството ѝ и също има много почитатели.

– Вие сте част от близкия ѝ кръг, до който тя не допуска всеки. Каква е историята ви?

– Цветана наистина е много внимателна кого допуска до себе си. След промените в България тя е имала много тежък период, в който близки нейни хора са я предали. Била е уволнена от театъра, в който работи и всички театри по някакъв начин са се обединили около това тя да не играе на техните сцени. Както казва тя:

„Най-близките ми хора ме предадоха

и аз трябваше да започна от нулата“. В периода, когато ние се радвахме на новодошлата демокрация, за нея е било кошмар… Оттогава тя внимателно подбира хората около себе си. Но как аз станах близка с нея? Тя участваше в пиеса, която аз написах навремето – „Хората от Оз“. Галин Стоев я покани за главната роля. Тогава се запознахме и аз бях толкова респектирана и разтреперена от шанса в мое представление да играе толкова голям артист. Гледах я възхитено и си казвах, че няма друг, който да изиграе тази роля и продължавам да го твърдя до днес. Представлението се игра повече от 10 години. 

По някакъв интересен начин подредбата на въпросите ми съвпадна с хронологията на историята, която Яна ми разказваше. Отговаряше им преди да ѝ ги бях задала, така че просто ще ги пропусна и ще ви оставя да се насладите на нейните думи.

– След като дойде пандемията, Георги Тошев, който е също нейн много близък приятел, ми се обади и каза: „Искаш ли да напишем книга за Цветана?“. И аз казах „Естествено, че искам“. Така

прекарах цялата пандемия в разговори с Цветана Манева –

не знам каква по-хубава ваксина можех да имам към този ужас, който се случваше наоколо. Ходих у тях месеци наред и просто си говорихме. Приличахме на корабокрушенци на безлюден остров без никакъв шанс да контактуваме с други и така много се сближихме. Цветана е изключително интересна жена, омайва те и те вдъхновява. 

След тези наши срещи написах пиеса специално за нея, тя трябваше да играе главната роля, но се оказа, че здравословното ѝ състояние вече не позволява да излиза на големи сцени и да играе театър. Честно казано всеки друг на нейно място може би щеше да опита, но тя каза, че не би искала никой да я вижда в състояние, в което не се справя перфектно. Обяви го официално и на връчването на наградата „Аскеер“ за цялостно творчество. Чух много добре какво казва и я разбирах, защото имах представа за подробностите, но

имах усещането, че се случва нещо, което не трябва да се случва.

Нямах решение, но знаех, че ако Цветана не е на сцената – това ще бъде краят на живота ѝ. Ако пък театралната публика не можеше да я вижда на сцената, това не беше добре и за нея. 

И всичко стана много спонтанно, има си съдба за тази работа…

Аз издадох една книга с пиесите, които бях написала до момента. Много исках да направим представяне, но не традиционно, в което авторът чете произведението си – била съм на много такива и ми е било скучно. Авторите рядко са добри интерпретатори на собствените си текстове. Затова исках да поканя актьори, с които съм работила, които познават мен самата и начина ми на изразяване. Сред тях исках да е и Цветана. От моя гледна точка тя има способността, когато излезе на сцената, да излъчва светлина – което е дарба. Изключително талантлив човек, който цял живот е правил само това и има необикновено влияние върху публиката. 

Когато представянето свърши, аплодисментите продължиха много повече за нея, отколкото за книгата – абсолютно заслужено! Тогава ѝ казах „Искаш ли да го правим няколко пъти в годината? Просто да идваш и да четеш мои текстове?“. И тя каза „Да“. Така се роди спектакълът „За любовта…“.

Нашата история е дълга. При все, че ние казваме, че е било любов от пръв поглед, но и двете не сме го знаели. Трябвало е да се срещнем, за да правим нещата, които сега правим заедно. 

– Споменавайки толкова много любовта, Вие казвате, че всъщност трудно говорим за нея. Защо?

– Българите трудно говорим за любовта. Надявам се вече след толкова много представления да ни е станало по-лесно. Но сме научени да се срамуваме от чувствата, които изпитваме. Не мога да кажа защо, но не се е случило сега, има историческа предпоставка за това.

Свързано е с чувството за свян.

При българите е много развито чувството за срам и те си спестяват много неща, най-вероятно, за да не се изложат.

Най-голямото ми желание е, когато хората дойдат на представленията ни и видят колко свободно може да се говори за любов, да се успокоят, че не са сами, че не е срамно, че не можеш да се изложиш, когато става дума за любов. Да се обясниш на някого в любов е много сложно нещо, защото няма сценарий. Можеш да го направиш по хиляди начини. Да говориш за любов и за последствията от нея е едно от най-забавните неща на света. Англичаните например го умеят добре – те неслучайно са царе на романтичните комедии. И за мен

най-сладко е да разказвам не за романтичната част от любовта,

когато всичко е наред и човекът, в когото си влюбен, също е влюбен в теб, а за останалите 90% от любовта, когато това не се случва така. Това са моментите, които правят живота вкусен. Ако я нямаше любовта, щяхме да умрем от скука и всичко наоколо щеше да е пустиня. Когато любовта дойде, проблемите се оказват поносими. И не го казвам като човек, който се е влюбвал само споделено, напротив. На мен ми се е случвало всичко това, за което говоря и не случайно го описвам така добре, защото е на базата на много лош опит. Мисля, че хората трябва да се научат да говорят за това, защото когато става дума за любов, става дума за живот. 

А на представленията ни, когато актьорите заговорят, особено за най-срамните моменти, аз поглеждам към публиката и виждам как всички кимат с разбиране… 

– „Ако любовта беше човек, какво бихте ѝ казали?

Прочетете втора част от интервюто с Яна Борисова тук.