Здравка Евтимова: Хората губят човешката си същност в новия ми роман

Снимка: press.azbuki.bg

Здравка Евтимова: Хората губят човешката си същност в новия ми роман

Снимка: press.azbuki.bg
Сподели
  •  Българите ще продължат да публикуват, пишат силно

  • Читателят е истинското мерило за работата на пишещия човек

  • Фантастиката е начин да превърнем невъзможното в реално

  • Талантът е аномалия – нещо като проклятие

„Светът е пълен с разни неща и наистина има нужда някой да ги потърси и намери. Именно това правят нещотърсачите“. Вдъхновена от размишленията на Пипи Дългото чорапче, осъзнах, че един писател също не трябва да спира да търси и открива вдъхновение в заобикалящия го свят. Здравка Евтимова е един от най-видните нещотърсачи на нашето време. Самата тя споделя, че обича да се потапя в мистиката на непознатото – да се среща с нови хора, да се спира в малките градове и села на България, защото точно там се „раждат“ най-красивите истории. Разбира се, за да се случи това, е необходима огромна доза талант. И макар някои хора да смятат, че той е благословия, Здравка Евтимова го определя по-скоро като

аномалия в човешкото ДНК.

Защо? По простата причина, че той никога не оставя на спокойствие своя притежател. Именно това се случва и с Евтимова, която бива спохождана от идеи за нов разказ или роман дори и по време на разходка в парка.

Снимка: Здравка Евтимова – Gergina Dvoretzka/ Facebook

– Здравейте, г-жо Евтимова, преди дни бяхте отличена като един от най-четените автори на художествена литература у нас. Какво означава за Вас тази награда?

– Това е една от най-красивите награди, които човек може да получи, защото читателят е истинското мерило за работата на пишешия човек. За мен той винаги е бил другото име на вечността на България. Когато има четящи хора в страната, това означава, че мисловният потенциал се увеличава. Способностите им да вземат решения и да бъдат самостоятелни са знак, че България ще просъществува.

– Самоопределяте се като „влаков писател“, тъй като сте създали част от творбите си, пътувайки между Перник и София. Там ли написахте и първия си разказ? 

– Разказите ми се раждат при пътуванията ми по по-дълги маршрути. Много често пътувам между София и Варна. Първите ми разкази не са написани във влака, а много отдавна в старата ни къща в квартал „Даскалово“ в Перник –  едно магическо място.

– Идеите за редица световни бестселъри са се „родили“ именно в купетата на влакове. Какво очарование и вдъхновение всъщност крие пътуването с тях?

– Според мен има нещо вълшебно в железопътните релси. Представям си ги като морски вълни. Те притежават именно

очарованието и мистиката на морето.

За мен влакът е пътеводител към неизследваното. Когато попаднеш в едно такова пространство, при неговите герои – се ражда история.

– Говорейки си за влакове, няма как да не отбележа, че Сборникът ви „Ще те чакам след среднощния влак“ наскоро беше преведен на арабски език. До коя най-далечна част на света е достигала магията на българската проза, излязла изпод вашето „перо“?

– Не съм се замисляла кое е най-далечното място. Колкото до сборника – красивият виновник той да излезе на арабски език е Хайри Хамдан. Той е прекрасен поет и белетрист от Ливан, който превръща България в своя втора и обичана родина. Хайри пише еднакво красиво и на арабски, и на български. За мен е чест един такъв човек да вдъхне живот на разказите ми на арабски език. Убедена съм, че е оставил част от сърцето си в своя превод.

– Бих искала да си поговорим и за разказа Ви  „Кръв от къртицата“, който се изучава в Дания и Щатите. Какво послание бихте искали да отправите с него към гимназистите, на които тепърва им предстои да се сблъскват със суровите аспекти на живота?

– Много бих искала хората, четящи този разказ, да изпитат усещането, че са

силни, когато правят нещо добро

за някой друг. В случая е важен успешният опит да намалиш територията на болката. Когато човешкият дух се отнася с уважение към хората, които го заобикалят, тогава може да се каже, че върви в посока добруване. Много се надявам разказът ми да помогне на хората да се придвижат дори и милиметър  към доброто.

Снимка: Здравка Евтимова – Anzhela Dimcheva/ Facebook

– Персонажът в него всъщност продава не своята кръв, а надежда на хората, изпаднали в безнадеждно състояние. Как смятате – единствено тя ли крепи човека днес?

– Надеждата за мен е единият от компонентите на достойнството. Когато тя е съчетана с практическо действие в посока преодоляване на нещо невъзможно, тогава се превръща във вечен двигател. Той от своя страна, трябва да бъде насочен към

освобождаването на човешкото същество от болка,

паника и страх.

– Той далеч не е единствената Ви творба, оценена в Щатите. В началото на годината получихте американската награда за фантастика „Д-р Т. О’Конър Слоун“ за романа си „Той носи моето мълчание“, в който се преплитат фолклорни и научнофантастични елементи. Какво е общото между тях?

– Самодивите са митични същества от българския фолклор, но в романа се отдалечават от този образ. Винаги съм се отнасяла с огромна признателност към милионите българи, които са живели по нашите земи. Те създават митове и легенди, които всъщност са другото име на способността на нашия народ да оцелява въпреки всичко.

– Защо избрахте да създавате именно фантастични разкази и романи, г-жо Евтимова?

– Макар да не пиша предимно фантастика, любовта ми към нея датира още от преди да навърша 10 години. Тя е начин да намериш решение и да превърнеш невъзможното не само в реално, но и своеобразно стъпало от стълбицата, водеща към почтеност и истина. Същевременно човечеството се стреми да изпревари научната фантастика – да е по-умно и изобретателно. Техниката обаче не спира да се развива, а изкуственият интелект вече навлиза във всички аспекти от нашия живот. Трябва да си зададем въпроса дали сме достатъчно човечни, за да понесем силата, която новите технологии дават. Трябва да бъдем извънредно внимателни да не ги превърнем в

мощно средство за заличаване на човечеството.

– Ако трябваше да напишете научнофантастична история, която да отразява днешната действителност в България, какъв щеше да е нейният сюжет? С изкуствения интелект ли би бил обвързан?

– Не, нямаше да пиша за изкуствения интелект. В момента работя върху роман за течност, в която хората се разтварят – губят своето човешко съдържание. Все още не е ясно какво се случва с тях след това – дали се превръщат в капчици, които поощряват роболепието или в река, която ще помогне на следващите поколения да достигнат усещане за честност и почтеност. Идеята за

романа дойде, докато се разхождах

покрай едно езеро. Изпуснах си ръкавицата и ми се стори, че тя сякаш се разтвори в езерото. Запитах се какво ли би станало, ако аз се разтворя в него. Не знам докъде ще стигне идеята. Всекидневните разсъждения изненадват самата мен. Точно това е интересното в писането. Ако знаех какво ще стане и имах някакъв план, щях да се чувствам сякаш джипиес ме води из романа. Никога не съм обичала навигациите, защото все попадам на магистрала, когато ги използвам. Не ми допада да стигам бързо до крайната си дестинация. Предпочитам да спирам в малките градове и села.

Снимка: Здравка Евтимова – ahtezimedii.com

– Обратно в действителността, в един от последните Ви разкази – „Добре ли си“, виждаме образите на родители, неглижиращи и подценяващи своето дете. В действителността също станахме свидетели на подобно отношение след излизането на резултатите от теста PISA. Подкрепяте ли твърденията, че българските младежи са функционално неграмотни?

– Методологията за оценка на резултатите  трябва да бъде изяснена. Човек винаги може да има по-слаб резултат, ако критериите, по които е оценяван, са му непознати. Учителите, които дълбоко уважавам, трябва да проучат в дълбочина изискванията, които този тест поставя пред учениците. Дори и в действителност да са функционално неграмотни – надявам се, че това е временно явление. Никой не се е родил научен. Не трябва да натякваме на младите хора, че са неграмотни и не стават за нищо. Този тест може да бъде единствено сигнал, че нещо не е наред. Не трябва да вдигаме бялото знаме пред него, а много внимателно да проучим в каква посока трябва да работят учениците, за да повишат своите резултати. Много често се срещам с младежи –

не намирам, че те са лишени от желание да постигат

нещо голямо в живота си Познавам такива, печелили международни състезания по дебати и конкурси за есета. Нашите ученици отбелязват високи постижения и в сферата на математиката, астрономията и физиката. Блестящите ни преподаватели трябва да се стремят да откриват силните страни дори и в децата, които на пръв поглед изглеждат калпазани. Те трябва да помогнат на българските ученици сами да усетят своя талант, да ги насърчават да го развиват. Убедена съм, че днес в България се раждат бъдещи изобретатели, писатели, учени и майстори.

Снимка: Здравка Евтимова – БУЛФОТО

– А българските автори остават ли недооценени у нас? Ако да – на какво се дължи това?

– Където и да отида, срещам пишещи хора, подаряват ми свои книги, които прочитам с трепет. След тях си казвам, че талантът на България е безкраен. Много често при писането има и доза късмет – при работливия човек той също проработва. За целта обаче

пишещият човек трябва да  предлага творбите си

и тук, и там. Дори и да го върнат от 10 места – накрая не само ще намери своя щастлив „пристан“, но и хората, които го четат, ще го запомнят. Това е един наистина труден процес. Съдейки от собствения си опит, се чудя как съм издържала при толкова много откази. Никога не съм се отказвала да изпращам разказите си в различни страни, на различни издателства, важно е човек да не се прекършва. Отказите са стъпката, която стимулира писателя, в крайна сметка отказите отварят вратата на литературния успех. Отказите са само сянката на писателския труд. Те са също толкова важни, както светлината и блясъка на литературната публикация, постигната в крайна сметка Убедена съм, че

българите ще продължават да публикуват,

защото пишат силно.

– Талантът и целеустремеността ли са качествата, които трябва да притежава един човек, за да бъде успешен писател?

– Талантът е аномалия. Той е нещо като

проклятие, защото не оставя човека

спокоен. Той е най-силната част у човека, която не му дава мира – подтиква го да продължава да пише въпреки всички откази. Талантът е като подземна вода, която намира начин да избие и да създаде своя извор. Обичам да давам пример с Емили Дикинсън. Тя написва 1800 стихотворения, а публикува само 10 и то в нелитературни журнали. Днес всички знаят името ѝ, защото след смъртта ѝ сестра ѝ е отнесла стихотворенията ѝ на един издател. Нека не чакаме и нашите семейства да постъпят по същия начин след смъртта ни. Нека самите ние изпращаме творбите, които сме създали, навсякъде по света.

Актуално

Избрано за вас