„Русалка“ – за тебе няма край, или защо Пушкин повдига рамене

„Русалка“ – за тебе няма край, или защо Пушкин повдига рамене

Сподели

Колко красиво е, когато ставаш свидетел на първи по-сериозен полет в театъра. Когато пред очите ти един млад режисьор разтваря крилете си към хоризонта, в метафората на скок в безкрая на Днепър. Защото сякаш в подводните течения на Днепър е и ключът към останалата недовършена Пушкинова пиеса “Русалка”. Във вариациите

на нейното синьо-зелено са застиналите огледала на всички онези влюбени жени,

които някога са се оглеждали в този воден безкрай между Украйна, Русия и Беларус.

За да довършиш “Русалка” на сцена, трябва някак да я съпреживееш. Но как се съпреживява ненаписаното от поет?

С думи, в които усещаш стипчивите вкусове на живота от дълбините на неговата реалистична плът

Когато си честен и смел.

Теодора Лилян е театралният режисьор, чийто дебютен спектакъл “Русалка” предизвиква тези смисли и на чийто именно

честен и смел прочит върху пушкиновия енигматичен текст

искаме да разсъждаваме. Премиерата на “Русалка” на сцена “Апостол Карамитев” в Народния театър развълнува с един тих, и същевременно оголен до предсърдие жест, публиката. Историята, която руският гений с дворянска кръв започва през 1829 година, сама по себе си

лесно може да се преобразува в ежедневно обновяващ се наратив от съвремието за предателство в любовта

Едно обикновено момиче, без благороден произход се влюбва в княз, той в нея-също. Всичко това обаче е обречено на своята преждевременна фаталност. Князът се омъжва за друга, достойна по кръв и произход, а влюбеното, изоставено момиче не намира друг изход за удавеното си в скръб сърце от водите на река Днепър, в която завинаги душата й да намери покой. Скочила в Днепър, смъртта не я прибира, тя вече е русалка и 7 години ще чака своя миг за реванш, докато

простосмъртните на сушата гният отвътре в страшния погром, оставени сами на себе си

Този приказно-митологичен сюжет не носи обнадеждение, в него

отсъства пластмасовата реторика на “заживели щастливо”

Теодора Лилян избира да продължи недовършения от Пушкин край на “Русалка” с допълнението от Набоков, чиято финална ремарка завършва с думите “Пушкин свива рамене”.

В действителност нейната изключително актуална и действена режисьорска мисъл, е в регистрирането на повсеместния погром за човека.

На емоционалния крах, на душевната безтегловност, в отсъствието на любов и към теб самия

Князът се жени, но никой не е щастлив, нито той, нито съпругата му, с която уж целенасочено заменя бедното момиче. Нито приближените им – върху всички персонажи на сцената се разраства онази

зараза на безвъзвратно счупената човешка личност

На невъзможността да сбъднеш себе си отново, веднъж посякъл чистотата на истинската любов.

Още по-любопитна е компилацията между творческите екипи, които събира в “Русалка” Теодора Лилян. Самата тя

завършила Руския държавен институт за театрално изкуство (РГИСИ) при Григорий Козлов,

който е художествен ръководител на театър “Мастерская” в Санкт Петербург, сега прави дебюта си на българска сцена, с български актьори и руски драматург, сценограф и осветител. Деян Ангелов, Благовест Благоев, Илиана Коджабашева, Явор Вълканов и Елена Иванова са сред основните изпълнители в постановката, а драматург е Роман Должанский. Пак той съпътстваше процеса на работа на Тимофей Кулябин в “Нора” отново на сцената на Народния театър. В “Нора” отново

станахме свидетели на една оправдана, макар и крайна осъвременена до тук и сега версия

на иначе класическа драматургична история.

Театърът днес повече от всякога има

нужда от кислород, под формата на настояще време

Класическите текстове, независимо, че в случая с “Русалка” те не са така монолитни (Пушкин не само не завършва, той никога не е публикувал откъси от “Русалка”, а и заглавието се появява след смъртта му) дават една добра основа, скелет. Оттам нататък поема споменатият вече смел и честен режисьорски прочит, а

какво по-въздействащо от това да видим сами себе си в текст от XIX век?

 

По думите на драматурга на “Русалка” Должанский: “Пушкин се съмнява, тъгува и размишлява заедно със зрителите, и дори – в театъра се случват всякакви неочаквани събития – може да се появи сред героите на спектакъла…”

А това, което води по пътя на “Русалка” Теодора Лилян, е завещаното й от преподавателите и традициите на руската школа, а именно – съпреживяването с текста. Сцеплението на това да те заболи теб самия от написаното. Като зрители в залата определено може да кажем, че “Русалка” на Теодора Лилян определено

напоява душата с много болезнени откровения, а това в театъра, е наистина красиво свидетелство,

че се е получило онова златно сечение. Единство на време, място и пространство. Че зрителят е приласкан да разпознае най-личното от себе си.

Снимки: Стефан Н. Щерев

Актуално