Да посегнеш към един от малкото поставяни текстове на големи драматурзи като Ибсен обикновено е рисков ход. Такъв прави Пламен Марков с реализирането на пиесата „Юн Габриел Боркман“ в афиша на Драматичен театър „Стоян Бъчваров“ – Варна.

Близо 90-минутното му пиршество за сетивата

бе споделено и със столичната публика през уикенда в Сатиричния театър.

Това не е първият досег на Марков до Ибсен. В предишни години той съживява на сцената на Театър НАТФИЗ пиесата „Хеда Габлер“. Този път режисьорската му интерпретация поема в една по-различна от обичайните постановки върху Ибсеновите текстове. Концепцията на спектакъла се крепи върху осъвременяването на текста, написан през 1896 г. (една от последните пиеси на норвежкия драматург). На фокус е въпросът за щастието, дългът и благото в семейството.

Модерното и съвременното лице на спектакъла нямаше да бъде постигнато, ако дори един от останалите компоненти (музика, сценография, костюми, светлина и пр.) не присъстваше в прочита.

Марков успява да изгради един прилично работещ механизъм,

който функционира само и единствено в името на една кауза – изграждането на спектакъла и неговото съвестно битуване на сцената.

Сценографията, дело на Мира Каланова, с която Пламен Марков работи по повечето си проекти в театъра, въвежда зрителя в един на пръв поглед модерен дом, на който не му липсва нищо – въпреки това пространството изглежда някак си студено и неуютно.

НЕдом, който бива обитаван от едно НЕсемейство

Сцената е разделена на две нива – първият етаж от имението и вторият, където е поместена стаята на отритнатия от обществото бивш затворник и настоящ нарцисист – Юн Габриел Боркман (Николай Урумов). За да принесе към нервността, отразена в обикалянето на Боркман в тясната стая като звяр в клетка, Каланова поставя метафорични решетки около пространството, в което се върти персонажа на Урумов. Това, разбира се, е очевидна препратка и метафора към неуспешното вписване на бившия банкер в обществото след излизането му от затвора.

Актьорите от трупата на варненския театър (Михаил Мутафов, Милена Кънева, Биляна Стоева, Христина Джурова и Миглена Везирова) си партнират с Мелин Ердинч (гост) и Теодор Каракачанов, чиято роля е дебютна на професионална сцена. Марков успява да пресъздаде силно разграниченото в текста на Ибсен разделение между две поколения, което предизвиква и конфликта в сюжета. Ясното неразбирателство между родителите (един с друг) и сина им е показано по няколко начина – маниер на изказване (както жестово, така и словесно), начин на визуално себеизразяване и, разбира се,

невъзможността за постигане на хармоничен компромис

Най-силно осъвременяването на текста може да се забележи в музиката, дело на Калин Николов. В спектакъла не се използва обичайният музикален аранжимент, на който ухото на зрителя е свикнал. Напротив, Николов успява да създаде изключителна по себе си музика, използвайки гласовете на младите актьори (Каракачанов, Ердинч, Джурова и Везирова), които по време на представлението също така свирят на живо. Тези брехтови отклонения (или така наречените „зонгове“) са интересно попадение на режисьора. Отделянето на отделните фрагменти и сцени от спектакъла посредством музикален съпровод на живо  придава на цялостната визия едно съвременно и органично звучене.

Момент, който откъсва зрителя от случващото се на заден фон

Въпреки това, фрагментите, които озвучават сцените, притежават различни качества от тези на зонговете – фоновата музика придава дълбочина и дори нотка на мистериозност на действието.

В режисьорската си интерпретация Марков залага на почти невъзможното – да изтъкне както трагичното, така и комедийното, които са заложени в пиесата. Острите прескачания от едно в друго, на моменти губят връзката с основната тема, а именно тегобата от изгубеното. Въпреки това, посланието успява да достигне до публиката.

Един от основните и централни моменти е разсъждаването върху темата Що е щастието? Подобно на група философи, персонажите са се събрали и открито разсъждават и спорят върху тази тема. Консенсус и единомислие не биват постигнати. Всеки остава със своята интерпретация на това широко понятие. И все пак получаваме отговор на въпроса „Кога ще дойде щастието?“, и той е
„Когато ние, мъртвите, се пробудим.“

Автор: Десислава Василева

Фотокредит: Росен Донев