Филмовите продукции ни позволяват да се запознаем в детайли със стотици невероятни истории. Без значение дали отразяват истински факти, или са „плод“ на художествена измислица, те често за толкова въздействащи, че зрителите плачат и се смеят със своите любими персонажи. Днес ще си говорим за продукциите, които се намират в златната среда – вдъхновените от истински истории филми, в които се наблюдава и умерена режисьорска намеса. Много често реалните личности – обикновените хора, преживели тези невероятни или трагични събития , застават рамо до рамо с артистите, за да разкажат за своя живот пред света. Кои са едни от най-интересните истински истории, които стоят зад касови холивудски заглавия?
“Сватбен обет”
Ким и Крикет Карпентър пътуват от дома си в Ню Мексико към Аризона, когато камион помита колата им.
„Събудих от кома почти четири месеца по-късно, без да имам представа къде съм и какво се е случило“, разказва пострадалата жена пред DailyMail.com. В резултат на катастрофата тя получава тежка мозъчна травма. Била е в кома в продължение на 21 дни и не си е спомняла нито за сватбата си, нито за своя съпруг.
Двойката е посещавала консултации с надеждата да възроди любовта си и да реформира връзката си. В крайна сметка те подновяват своите обети през 1996 г. През 2000 г. Крикет ражда първото им дете – Дани, а през 2003 г. се появява и Лиан. През 2018 г. обаче двойката съобщава, че се развежда заради извънбрачните връзки на Ким.
“Марли и аз”
Разказана от първо лице, книгата, носеща същото име, представя живота на Джон Гроугън и семейството му през 13-те години, в които живеят с кучето си Марли. Домашният любимец е описан като силно напрегнато, буйно и донякъде неконтролируемо куче. Той е силен, мощен, безкрайно гладен, нетърпелив да бъде активен и често разрушава имуществото им.
Силният контраст между проблемите, причинени от неговото поведение, и безкрайната преданост, любов и доверие, проявени към човешкото семейство, формират биографичния елемент в подобни истории.
“Най-великият шоумен”
Финиъс Тейлър Барнъм е вдъхновителят на цирковия спектакъл „Най-голямото шоу на света“. Въпреки че Барнъм е широко известен като цирков импресарио, промоутърът започва да се занимава с цирково изкуство едва на 61-годишна възраст. Подвизава се в политиката на Кънектикът,
лотарийния бизнес, жилищното строителство, вестниците и дори в литературата,
написвайки „Изкуството да се печелят пари“. За първи път Барнъм става известен с представянето на редица любопитни странности и атракции в Американския си музей. Едва след като той изгаря през 1868 г. Барнъм събира множество от старите си артисти, за да създаде „Grand Traveling Museum, Menagerie, Caravan, and Circus“. Той имал усет към драматичното и
поискал да му бъде издаден некролог, за да може да го прочете
преди смъртта си на 7 април 1891 г., пише Hollywood Reporter.
“Терминалът“
Филмът „Терминалът“ на Стивън Спилбърг е базиран на действителна история на Мехран Карими Насери. Той живее на летище, след като е изгонен от страната си. Мехран Карими Насери намира убежище на летище „Шарл дьо Гол“ в Париж.
Роден през 1945 г. в Солейман, Иран, Насери има баща иранец и майка британка. През 1974 г. той напуска дома си, за да учи в колеж в Англия. Когато се завръща в Иран, той е хвърлен в затвора, съобщава economictimes.indiatimes.com.
След изгнанието си търси убежище в няколко европейски държави, но не успява да получи такова. В крайна сметка, ООН все пак му дава статут на бежанец. Той обаче губи куфарчето удостоверенията на парижката гара.
Тъй като нямал необходимите документи за самоличност, той не могъл да влезе в Обединеното кралство. Така бил върнат обратно на летище „Дьо Гол“. Насери няма къде да отиде и започва да живее на Терминал 1 на летището.
“Търсачът”
По време на проучване в Галиполи археологът, писател и възпитаник на Университета по изкуствата в Мелбърн Андрю Анастасиос открива интересна реплика в писмо. То е от подполковник Сирил Хюз, служител в Имперската военна гробница, който прибира мъртвите след войната. Репликата гласи просто: „Един стар човек успя да стигне дотук от Австралия, търсейки гроба на сина си“.
„Подполковник Хюз се опитва да идентифицира телата, а ето че този баща просто се появи от Австралия – от нищото“, изтъква Андрю.
„По това време Османската империя е била напълно разрушена. Идеята просто да се появиш в страна, която бавно се разчленява, беше наистина доста завладяваща“, допълва той.
Той решава да покаже на автора Андрю Найт откритието си. В продължение на една година двамата
правят проучвания в Галиполи и околностите му, опитвайки се да идентифицират човека.
Търсенето им се оказало безрезултатно, научаваме от anzac.unimelb.edu.au.
След като стигат до заключението, че няма да успеят да открият истинския човек, те решават да създадат свой сценарий. Те обаче настояваха, че ако историята няма да е истинска, то поне ще се основава на истории на други хора от района.
“Завръщането”
Хю Глас е американски граничар и ловец, който се превръща в герой, след като
оцелява след нападение от мечка
и след това изминава стотици мили сам до безопасно място. Това е една от онези истории, които звучат почти нереално.
За живота на Глас се знае съвсем малко преди 1823 г., когато той се записва в експедиция за търговия с кожи, отбелязва britannica.com. Групата тръгва от Сейнт Луис през март. Няколко месеца по-късно те са нападнати от индианци и Глас е леко ранен. През август той е разузнавач, когато е нападнат от мечка. Въпреки че животното е убито – според някои сведения от самия Глас – той е тежко ранен. Съобщава се, че имал
счупен крак, разкъсан скалп, пробито гърло
и множество рани. Смятайки, че е смъртно ранен, ръководителите на експедицията оставят двама мъже до Глас. Няколко дни по-късно обаче те решават да се присъединят отново към групата си. Полагат приятеля си в плитък гроб и си тръгват с оръжията му. Глас обаче възвръща силите си и започва тежко пътуване. През следващите два месеца той изминава около 200-300 мили (322-483 км).
“Джунгла”
Йозеф Гинсберг пътува на автостоп от Венецуела до Колумбия, където по време на експедициите си се запознава с Маркус Стам, учител от Швейцария. Двамата стават добри приятели и пътуват заедно до Ла Пас, Боливия. Там Гинсберг се запознава с Карл Рупрехтер, мистериозен австриец, който твърди, че е геолог. Той твърди, че е планира експедиция в неизследваната Амазонка в Боливия в търсене на злато в отдалечено местно село Такана.
Гинсберг, който отдавна търсел подобна възможност, веднага се присъединил към Рупрехтер. В експедицията се включили още Маркус Стам и Кевин Гейл, американски фотограф. Условията в джунглата са изключително тежки, заради което групата така и не успява да завърши своето пътуване.
Карл обаче има нов план – да плават със сал по река Туичи до малка златна кариера, наречена Куриплая. С помощта на селяните те построяват сал, продължават по новия си маршрут надолу по реката и стигат до сливането на реките Туичи-Ипурама. Там Рупрехтер внезапно им разказва за каньона Сан Педро –
опасна поредица от бързеи, водопади и камъни, неподходящи за плаване.
Оказва се, че не може да плува, заради което отказва да продължи пътуването. Неговата измама всяват смут в групата и завършват с разделянето ѝ. Гейл и Гинсберг решават да продължат да се спускат с рафтинг по реката до Руренабаке.
Когато салът им наближава водопад, те губят контрол и се разделят. Гейл успява да стигне до брега, но Гинсберг се спуска по реката. Той прекарва четири дни в пътуване нагоре по реката в търсене преди най-накрая да осъзнае, че е останал сам в джунглата.
Гейл е спасен от местни рибари, след като е бил в неизвестност в продължение на пет дни. В град Ла Пас посещава израелското и австрийското консулство и иска помощта им при подготовката на спасителни мисии за своите приятели. Властите в австрийското консулство го информират, че
Рупрехтер всъщност е австрийски престъпник, издирван от Интерпол.
Междувременно Гинсберг прекарва следващите три седмици, изгубен в неизследваната част на Амазонка. Той оцелява напълно сам сред природата. През втората седмица в района имало наводнение и той едва не се удавил. Подобно на други забележителни истории за оцеляване, тази на Гинсберг е увековечена във филм с участието на Даниел Радклиф.
“Ерин Брокович”
Последната от истинските истории, които сме ви подбрали, се развива в Хинкли – малка общност в Южна Калифорния, разположена в пустинята Мохаве. От 50-те години на миналия век компанията за комунални услуги Pacific Gas & Electric експлоатира помпена станция за природен газ в района. До 1966 г. тя използва химикал, наречен хром 6, за да предотврати появата на ръжда, предаде ABC News. В крайна сметка
токсичният химикал се просмуква във водоснабдяването на Хинкли.
През 1993 г. Ерин Брокович – разведена безработна майка става активистка за чиста вода, след като се обявява срещу PG&E. Тя играе важна роля в завеждането на дело срещу PG&E. В обвинителния акт срещу компанията се твърди, че тя е замърсила питейната вода в града. В резултат на това жителите на Хинкли започват да развиват сериозни здравословни проблеми. През 1996 г. делото е уредено за 333 млн. долара.
