Севар Иванов е сред най-ярките и пълнокръвни актьорски присъствия от сцената в България. Завършва НАТФИЗ „Кр. Сарафов“ през 2016 г. в класа на проф. Стефан Данаилов и бързо е разпознат от режисьорите на столичните театри като обещаващ талант. Професионалният му път започва в Младежки театър „Николай Бинев“, където е щатен актьор няколко години. По-късно Севар става част от трупата на Драматичен театър „Никола Вапцаров“ в Благоевград. Там печели безапелационно интереса на публиката с образа си на Дориан Грей в „Портретът на Дориан Грей“ от Оскар Уайлд с режисьор Стайко Мурджев.
През 2022 г. Севар Иванов печели статуетка ИКАР за поддържаща мъжка роля в спектакъла на Бойка Велкова „Федра“.
Екипът на 7Arts.bg успя да направи ексклузивна онлайн среща
с него, за да го разпита за впечатления върху театралния живот в Ню Йорк, където той прекарва последните 4 месеца като стипендиант на „Фулбрайт“. С фокус върху Мениджмънта в сценичните изкуства.
За „мита Бродуей“ и бизнес моделите в театрите, за самочувствието на артиста и социалните теми от сцената в Америка – Севар Иванов разказва за Art Portal News!
Севар, разкажи ни повече за най-новото предизвикателство пред теб в момента – ти спечели конкурса за американската стипендия “Фулбрайт” в сферата на Мениджмънта в сценичните изкуства? Как се развива опитът ти до момента в Ню Йорк?
Основната причина да кандидатствам беше да видя как се справят театрите и директорите на театри в САЩ, където реално липсва Министерство на културата. Минах много дълъг осем месечен подбор, като имаме предвид, че не е практика да се одобряват стипендианти в областта на сценичните изкуства. За “Фулбрайт” редовните кандидати са икономисти или юристи. Но артистите си заслужава да се поинтересуват от възможностите, които дава тази практика, защото те наистина са големи. В момента, в който кажеш в Америка, че си стипендиант по тази програма вече те гледат по друг начин. Ти за тях си човек, който е минал сериозна цедка и явно имаш сериозни качества.
Продължителността на стажа е 6 месеца, като за това време моята задача е да направя свое собствено независимо проучване. Базата ми е в Ню Йорк – безспорно мястото с най-много културни организации, град, който е събрал целия свят в себе си. Тук дойде и първата голяма изненада за мен – след срещата с научния ми ръководител в Барух Колидж (City University of New York) исках да разбера повече от него за Бродуей в очакване на потвърди качеството на продукциите там. Той обаче просто каза:
“Бродуей въобще не е най-доброто!”.
Това беше първият голям шамар за мен, европеецът, за който на бродуейските сцени са едни от най-добрите спектакли.
Как си обясняваш това разминаване?
Това е голямата тема за двата вида организации в САЩ – неправителствените и търговските дружества или комерсиалните театри. Почти всички театри на Бродуей се издържат само от приходи на билети, това е изцяло бизнес модел.
Крайната цел е цената, а издръжката е на принципа на инвеститорите – дават пари и очакват тези пари да им се върнат. За пример, аз бях в един от най-старите мюзикъли на Бродуей с повече от 25 години история. Там само и само да поддържат публиката
канят Памела Андерсън в главна роля в продукция.
Правят големи компромиси с художественото съдържание в името на комерсиалния интерес.
В “Чикаго” в образа на Рокси беше чернокожа транс актриса Анджелика Рос, станала популярна от сериала „Pose”. Цената на билетите беше 250 долара, но аз имах късмет да получа покана, за да гледам. Отидох, видях я и тя пя фалшиво, което би ме разочаровало, ако съм платил тази сума за билетите. От всичко това придобиваш представа, че спектаклите са до голяма степен съобразени с предпочитанията на аудиторията. Така разбираш, че Бродуей не представя изкуство от чист вид, макар и брилянтно технически осъществено.
Според теб може ли да спечели театърът от присъствието на непрофесионални актьори на сцена? Или това е просто начинът да се вкара по-масова публика, тази встрани от елитарния вкус?
Това е един от основните проблеми. В САЩ има 3 логики на управление: политическа, управленска и артистична.
За съжаление, на Бродуей водеща е управленската, интересува ги само финансовата част. Докато при НПО организациите водеща е артистичната структура. По мое мнение, ако привличаш публика по всевъзможни начини, това означава, че правиш компромис с качеството. От това губи художествената стойност, единственото нещо, което реално не може да бъде измерено.
Какво друго открояваш като любопитна практика?
Представянето на социалните теми на театрална сцена е нещо много характерно в Америка, надявам се да бъде по-ярко представено и у нас. В повечето представления, които гледах досега
основна тема е равноправието между хората, независимо от раса, пол, сексуална ориентация, националност, идентичност и други.
Поне една от тези теми е в почти всеки спектакъл.
Това се наблюдава, както при съвременната драматургия, така и при нов прочит на класическо произведение. Мюзикълът “1776“, в който става въпрос за подписване на декларацията за независимостта на САЩ и почти всички герои са мъже, е представен с нова концепция – всички роли са изиграни от жени с различен етнос, раса, идентичност и сексуална ориентация. Набляга се на това,
понякога нарочно и тенденциозно,
като основната причина за това е, че все още съществува неравенство и дискриминация към различните. Следователно, това е една социална тема, за която трябва да се говори.
С толкова много впечатления и опит, които придобиваш по време на престоя си в САЩ, кое е това, което би искал да привнесеш в България като практика или умение?
Преди всичко трябва да се промени отношението на хората към изкуството. Възпитанието на зрителите, от една страна, и отношението на самите артисти, от друга, което често в публичното пространство е пренебрежително. За мен това е абсурдно, ние трябва да имаме по-голямо уважение към нашата работа.
Друго важно нещо: в САЩ е
много престижно да финансираш изкуство,
да отделяш част от средствата си за култура, да си в управителния съвет на някой от успешните театри. Ето в тази посока в България може много да се мисли. Тук все още хората като видят цената на билетите повече от 20-30 лв. и реагират бурно, а това е само една малка част от реалната цена. Да не говорим, че ползите от културата не би следвало да се измерват с пари.
През 2022 г. ти беше отличен с награда ИКАР за поддържаща роля в спектакъла “Федра”, а буквално след няколко часа ще стане ясно кои са номинираните за тази година твои колеги. Можеш ли, макар и от дистанция да кажеш кои са за теб безспорните театрални събития, тези, които си най-нетърпелив да гледаш?
Аз съм пристрастен – първите спектакли, които искам да видя, щом се върна са премиерите в Драматичен театър Благоевград – “Момчето от последния чин” и “Комедия за тенори”. Аз дори, все още, имам този навик да гледам продажбата да билетите в онлайн системата на театъра и поздравявам всички колеги за невероятната работа. Сред другите заглавия, които искам да видя с нетърпение са: „Солунските съзаклятници“ в Пловдивския Драматичен театър, „Дон Кихот“ в Младежкия театър „Николай Бинев“ изглежда много интригуващо. Също “Нора” и “Фиеста” в Народния театър „Иван Вазов“.
Кое е това, което прави от един талантлив актьор международен артист, според теб?
За мен най-важното е да не се губи мотивацията. Да не спирам да търся. Когато ме питат как ще избера да продължа професионалния си път: дали с актьорската си работа или с управление? Докато мога да се справям и с двете, ще го правя и се радвам, че все още не ми се е налагало да правя такъв избор. Аз обичам да действам, да се захващам с много неща. Засега това е моят начинът да успея.
Когато пристигна в Америка, огледа се и имаше възможност да прецениш придобитият си опи до момента в България, какво си каза, че тепърва има какво да учиш или че заслужаваш да покажеш повече самочувствие?
Още в началото на престоя си в Ню Йорк, получих покани за серия от представления. Така за една седмица гледах пет продукции на Бродуей, след които си казах колко по-добро качество съм виждал в България.
Има страхотни български актьори, много по-добри от колегите им на сцените в Ню Йорк.
Поне в моите очи изглежда така. Трябва да проявяват повече самочувствие, но и то да е защитено. Основната разлика между САЩ и България е може би в образователния процес, защото тук дори само с това, че са те приели в някое от училищата по изкуства, значи ти вече си минал сериозен кастинг. Оттук преподавателите започват да те помпат, че ти си най-добрият и най-талантливият, че можеш всичко. Така ти самият вече започваш да се виждаш по този начин и накрая се получава.
И накрая на разговора ни българската телевизионна публика отскоро може да гледа сериала „Войната на буквите“, създаден по романа на Людмила Филипова, в който ти си част от актьорския екип. Разкажи повече за процеса ви на работа, избора да се включиш и какво ти даде работата по него като нов прочит на българската история?
Работата около сериала “Войната на буквите” беше много интригуваща, заради епохата, в която се развива действието. Отделно, там се срещнах и работих с колеги, с които за първи път се срещнах и, които са страхотни – и хора, и професионалисти. Ролята за мен беше вид предизвикателство, защото образът е доста различен от това, което съм играл. Беше ценен опит, защото ми липсва практика пред камера, така че беше изключително полезно.
