• За мен музиката и като цяло всички изкуства на първо място са душевно преживяване.
• Винаги мога да си намеря причина да се усмихна.
• Как да бъда жена – това е едно от нещата, на които се уча напоследък.
• Изкуството е отражение на вътрешния свят на хората, които творят.

Според тълковния речник Дивна означава някой, който притежава изключителни качества – необикновен, прелестен, чуден. Името носи в себе си смисъл за нещо прекрасно и вълшебно, което изпъква сред останалите. Тя определено го прави – от малка.

Дивна е жена с невероятна енергия, творец, изключителен глас, напълно осъзната за смисъла на съществуването си, чувствителна, сърдечна и дълбока, бивш перфекционист, силно обичаща и отговорна. Макар и дълго време да се опитва да отговори на представите на хората за себе си, днес тя е като волна птица.

На сцената е в стихията си, а гласът ѝ наподобява този на ангел, слязъл на земята.

Още в дебютната си песен през 2011 г. – „И ти не можеш да ме спреш“, Дивна ни призовава да танцуваме „в ритъма на сърцето си“. Отново го прави с последната си песен – „Мое мило сърце“.

За Дивна, както и с нея, мога да говоря много, но ще оставя нейните думи сами да го направят. Наследете се на един дивен разказ и искрен разговор за живота, изкуството, върховете и паденията, изборите, предразсъдъците и любовта…

– Много хора са чували неща за теб, мислейки си, че това означава, че те познават. Коя обаче е Дивна?

– Дивна е тази, която говори с гората. Дивна е една птица, която всеки ден се учи как да пее своята песен. И съответно обича да лети. Обича да бъде на свобода, да открива нови хоризонти. Дивна е всичко това, за което съм се родила. Вероятно все още не знам целия капацитет на това, което съдбата ми е отредила. Но пък това е хубаво, защото животът е пред мен, слава Богу. Има още много какво да открия, да преживея, да опитам, да обичам, да споделя.

– Ти от малка имаш възможност да попаднеш в света на шоубизнеса. Имаше ли аспекти, които видя вътре в индустрията и от които остана разочарована?

– Предполагам, че всеки човек, когато постига мечтата си, има миг на… „е това ли е?“ Особено в по-ранна възраст имаме по-розови очаквания за света, за мечтите си. Това, че аз доста рано успях да осъществя големи свои мечти и да се имам това, което винаги съм си представяла, че искам за себе си – да бъда на сцена, да работя с големи музиканти, да записвам песни,

много рано ми показа разочарованието в повечето хора,

които се занимават с това. Това беше по-разочароващо за мен. Видях, че хората не са вдъхновени и някак си работят на автопилот. Това е всичко друго, но не и състоянието, в което един човек, който се занимава с изкуство, би следвало да работи.

И осъзнах, че е така, защото таванът на сцената в България е много нисък. Ако имаш късмета бързо да го достигнеш, след това много лесно можеш да загубиш вдъхновение и стимул да продължаваш да правиш това, което искаш. Аз също се бях подхлъзнала по пързалката на отчаянието в един момент, както всички мои колеги. Това усещане беше осезаемо по време на пандемията. Това са неща, за които, вероятно много от хората, които не се занимават с изкуство, не си дават сметка. Излезем ли на сцената – трябва да сме усмихнати. Все пак нашата работа е да забавляваме публиката. Затова е много важно хората, които се занимаваме с изкуство, да намираме начини винаги да бъдем свързани с изначалния си порив. Защото творецът на първо място е посланик, вестител, бих казала даже проводник на божествените послания.

– Това е доста рядко мислене в днешно време. Какви са мотивите на творците да творят?

– За всеки е различен, но вярвам, че всички сме започнали от чистата идея да създаваме. Аз пък открих и нещо друго. Изхождайки отново от вярата ми, смятам, че всички сме създадени по образ и подобие на Твореца и във всеки е заложено творческото мислене и заряд. Това всъщност е нашата връзка с интуицията ни, с вътрешната ни мъдрост. Просто в днешно време е трудно да поддържаме тази връзка чиста и ясна, защото светът е прекалено бърз. Много е лесно да се изгубим, а това води до разочарования, вътрешни терзания, неувереност, несигурност. Колко пъти съм взимала решения и впоследствие осъзнавам, че съм го направила основно заради неувереността в себе си – заради това, че съм твърде млада, все още неопитна, с недостатъчно умения и знания по определена тема.

А всъщност – винаги вътрешно съм знаела какво искам.

Когато съм си позволявала да последвам чистото желание на сърцето си, винаги съм била много приятно изненадана от това как са се развили нещата.

– Последната ти песен „Мое мило сърце“ е изключително докосваща. С нея отправяш послания към хората да слушат и следват именно сърцето си. Когато обаче кажем „следвай сърцето си“ сякаш имаме предвид „изключи ума си“. Какъв смисъл влагаш ти в сърцето?

– Последните изводи, до които стигнах аз на база опитност, търсене и задаване на тези въпроси, са, че можем да разделим ума си на две части. Първата е рационалната, която е свързана с действителния живот, с всичко, което преживяваме отвън. А другата, по-висшата част на ума, която аз свързвам с духа, е обвързана с Космоса. Тя работи много добре със сърцето. Вярвам, че пътя до този висш ум минава през сърцето, а не през рационалната част на ума.

Аз лично се стремя и се уча на това как да взимам решения от място на доверие в живота, от място на доверие в себе си.

Много обичам да бъда в природата,

защото тогава имам възможността да се свържа отново със сърцето си и със земята, с небето. За мен това е изконна нужда, за да остана присъствена, трезвомислеща, да не се поддавам на тревога, да не губя творческия си заряд. Силно вярвам, че всеки наш ден е огледало на вътрешния ни свят и ако има сътресения отвън, означава, че ги има и отвътре.

– Какво виждаш в своето огледало?

– В момента има известна доза объркване, признавам си. Опитвам се да си напомням, че това също е част от процеса, част от живота и пътя. Неизбежно е. В объркването и в тъмнината обикновено се намира истинското познание. Така че в момента усещам, че е назрял моментът за някои неща, които планирам отдавна. Вече няма накъде да бягам. Вярвам, че всичко ще се случи по най-добрия начин.

– Казваш, че си имала страх да не се слееш с тълпата. Как се справи с него? Това не означава ли да изгубиш идентичността си?

– И аз така си мислех и заради това толкова много ме беше страх. Ако погледнем на малко по-дълбоко ниво – ние всички сме едно цяло. Съответно няма как да се изгубим. И още повече, когато успеем да достигнем вътрешна увереност за това кои сме, за какво сме родени, този страх отшумява.

– Откъде идва увереността ти?

– Увереността идва, когато следваш сърцето си и виждаш, че то те води наистина там, където се чувстваш добре.

За мен най-добрият знак за това дали си на правилния път си е как се чувстваш.

Ако след определено решение се чувстваш спокоен, цял и благодарен – означава, че си поел по своя път.

Човек винаги може да си намери причина да се чувства благодарен. Аз винаги мога да си намеря причина да се усмихна. Това за мен е да обичаш себе си – да избираш да живееш по начин, по който наистина се чувстваш добре. Да избираш да живееш спрямо ценностите си, защото за мен това е от изключителна важност. Винаги ми е било трудно да правя неща, които са в противоречие с убежденията ми. Слава богу, направила съм малко избори, които да бъдат такива.

– Спомена благодарността. В едно свое видео Крис Захариев задава въпрос, който ще ти задам и аз – Ако утре се събудиш само с нещата, за които си благодарила на Бог днес, какво би имала?

– Веднага мога да ти отговаря, защото аз ежедневно си напомням за какво мога да бъда благодарна. Снощи например благодарих за това, че имам възможността да бъда тук и сега, да проявявам себе си в най-чистата си форма и да следвам своя път… като истинска жена.

Защото това е едно от нещата, на които се уча последно време – как да бъда жена.

Осъзнавам, че съвременното общество не ни дава много здравословни примери за това какво е да си жена. Нежният пол, който е издигнат на пиедестал, по-скоро е с много силно изразени мъжки качества. Често пъти представителките му сами потъпкват своята женска природа, която е свързана с творчеството. Жената е тази, която има силата да преобразува, да кажем едно чувство на тъга, да го излекува и да го претвори в нещо много красиво – било то в картина, танц, песен, било то във вечеря за семейството си, красива дреха, в една мила дума към човек, срещнат по улицата. И това е огромната сила на женската природа, която като че ли в днешно време, се приема за слабост. Всъщност това наистина променя живота. Ако я няма тази женска същност, вярвам, че светът ще погине в разруха.

– Казвала си, че се опитваш да се освободиш от предразсъдъците си. Усещала ли съм такива към себе си и била ли си определяна от другите?

– Много време съм се чувствала така. Но това пак е възможност. Сега вече я виждам като такава. За всички е ясно, че много време съм се чувствала затворена в определението „детето“. Доскоро беше така и аз дълго време се борех с това. Тази вътрешна борба всъщност правеше още по-трудно хората да спрат да ме виждат по този начин. Някак имаше обратния ефект. И в момента, в който пуснах това намерение и борба, вече почти не чувам:

„Ее, помня те като дете“ – а това беше първата реплика, където и да отида.

Сега просто се съсредоточавам върху това аз да израствам, да се превръщам в жена, но не защото искам да спрат да ме виждат като дете, а за да мога да живея живот си по по-добър начин.

– Преди си споделяла, че не мислиш, че е добре да се твори от място на болка, разочарование… Не мотивират ли обаче именно негативните чувства най-много творците?

– Да, има едно такова твърдение, че най-доброто изкуство идва от най-тъжните моменти на артистите. Аз се стремя да се уча как да претворявам, да преобразувам болката в нещо по-различно – в нещо, което да дава гледната точка на преодоляване и на светлина. Много вярвам в силата на словото.

Защо музиката влияе толкова силно на хората? Защото освен че има послание, то е наситено с чувства, а те са изключително силен източник на енергия. И всъщност това е нещото, което задвижва и прави още по-бързо проявлението на едно послание на една песен, защото когато я пееш, ти я преживяваш. Заради това в момента се стремя да творя музика, която дори да е била провокирана от някое по-тежко събитие за мен. „Мое мило сърце“ се роди точно по този начин. Освен нея имам и други песни, които написах миналата година, които предстои да добият своя завършен вид, надявам се час по-скоро.

Наясно съм с отговорността да бъдеш артист и това, което си сътворил да бъде повторено и изпято от други хора.

Някак всичко, което съм изпяла, ми се е случило в живота.

Съответно бих искала, когато хората пеят заедно с мен, да пеем за силата на духа – за това, че можем да направим живота си по-красив.

– Изкуството не е ли отражение на живота?

– Изкуството е отражение на вътрешния свят на тези хора, които творят. В момента творците са доста чувствителни и това е нужно, за да могат и да създават. Важен е обаче изборът, който правим – дали да бъдем жертва на тези чувства, или да съумеем да извлечем полезното от тях. Мисля, че изкуството би следвало да бъде образец на това как ние можем да бъдем магьосниците в своя живот. Въпросът е ти какво избираш – дали да останеш в страданията и да го споделиш на целия свят…Не че има лошо да покажем слабостите си. В днешно време за мен това премина в една друга крайност, в която стана едва ли не готино да сме страдалци, да сме в депресия. Тези състояния са тежки, но отново е избор дали ще останем в тях, или ще изберем живота и ще продължим по нов начин.