- Репетициите на постановката „Елементарните частици“ траеха 2 месеца, но подготовката за всичко отне години.
- Театърът е моят живот и вече не правя разлика между живота преди и след него.
- Хората, с които работя, са моето вдъхновение.
- Обичам да гледам колеги и да се интересувам какво се случва както тук, така и на европейските сцени.
Крис Шарков е един от успешните театрални режисьори в България. Той споделя, че от малък е „обсебен от театъра“ и той вече е част от него. Завършва режисура за драматичен театър в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов” в класа на проф. Красимир Спасов през 2008 година. Още с дебютния си спектакъл „Макбет” от Хайнер Мюлер на сцената на Драматичен театър – Варна, Шарков показва, че притежава свой собствен почерк и заявява интереса си към тъмната, но най-съкровената страна на хората. Често засягани теми в неговите театрални сюжети са взаимодействието на човека и машината, вината, отговорността и морала.
Срещнахме се с него след премиерата на новия му спектакъл „Елементарните частиците“ , която беше на 21-ви април на сцената на Народния театър. За този театрален проект той си партнира с актьорите Теодора Духовникова, Жаклин Даскалова, Димитър Николов, Мартин Димитров, Елена Иванова, Славена Зайкова и Дарина Радева. Заедно те сътворяват една
футуристична антиутопия в търсене на реалната любов и смисъла на живота.
– Г-н Шарков, как решихте да адаптирате романа на Мишел Уелбек „Елементарните частици“ за театралната сцена?
– Опити за това имах още преди години. Бях започнал дори репетиции, но като независим проект, тогава не успях да намеря достатъчно финансиране. Още от прочитането на романа го сметнах за един от най-важните за нашето съвремие. И чак сега, през 2024г., в Народния театър имаше възможност това мое старо намерение да се осъществи. За мен е важно театърът да говори по съвременни теми и да прави директна връзка с хората и обществото ни. Рядко попадам на драматургия, която прави това в такава дълбочина, затова мисля, че романите на Уелбек са подходящи за театъра. Те са много
точни, безкомпромисни, безпощадни
в тяхната картина за това какъв е съвременният човек.
– Някои от зрителите биха приели представлението като малко вулгарно. Такъв ли е животът- вулгарен?
– Мишел Уелбек като автор е много по-вулгарен от това, което ние показваме в представлението. Особено в ранните му романи като “Елементарните частици” има откровена доза цинизъм, порнография дори. Тези неща донякъде са пропуснати в сценичната версия. Романът е много по-жесток в това отношение. Той е по- вулгарен, и като мислене, и като телесност, така, че
нашата версия е много щадяща зрителя.
В България понякога Уелбек не е докрай разбиран именно заради прословутия цинизъм. Всъщност той е изключително романтичен автор. Зад познанието на съвремието стои копнеж по минали епохи и консервативна гледна точка към любовта и семейството. С този свой цинизъм той прикрива точно обратната страна. Това е един много чувствителен писател, който се вглежда в най-интимните кътчета на човека и го разбира.
– Колко време ви отне подготовката на този спектакъл?
– Подготовката за самото представление траеше в рамките на няколко месеца, но аз от години разсъждавам около Уелбек. Във всичко, което съм правил като режисьор, по някакъв начин стои неговият поглед към света, независимо дали е по негов или по друг текст. Постановката „Серотонин“, която направих като независим проект, също е подготовка за работата ми сега.
За „Елементарните частици“ седнах да правя абсолютно нова драматизация, различна от тази, по която бях работил преди години по същия текст. По време на репетициите, в партньорство с актьорите, отпадаха сцени и текстове, докомпозираше се сценичната версия. Репетициите траеха 2 месеца, но подготовката за всичко всъщност отне години.
– Пиесата ни показва два пътя, но с общ трагичен край, което води до въпроса какъв всъщност е смисълът на живота и има ли изобщо такъв?
– Уелбек говори за живота като голям автор, който не принадлежи на това време, но познава съвремието. Отвъд целия този песимизъм, той намира смисъл в това, че щастието се постига именно чрез любовта – но не като абстрактно понятие, а тази, която е възможна в земния живот. Това се случва на героите за малко, след което те се провалят в нея. В това кратко случване се намира смисъл. Ще цитирам романа – „Хората най-силно и болезнено преживяват нещастието в случаите, когато им се струва, че щастието е близко, напълно възможно и достижимо.” За героите любовта и щастието са възможни и достижими на земята, но по някаква причина се провалят.
Както Достоевски търси Бог, така Уелбек търси любовта.
За него тя се случва и през секса, затова той е един едновременно телесен, романтичен и религиозен автор.
– Във финала на пиесата, главният герой открива безсмъртието, чрез науката и технологиите – триумф на тялото, упадък на душата? Докато подготвяхте този спектакъл, замислихте ли се дали това може да стане реалност?
– Романът „Елементарни частици“ е писан в края на 90-те години. Това е едно време, което беше много повлияно от футуризма, точно заради края на века. Спомням си, че тогава излязоха филми като „Матрицата“, започна отново да се цитира Бодрияр, да се изгражда течението трансхуманизъм. Малко преди написването на романа беше събитието с клонираната овца Доли, например. Още тогава Уелбек прогнозира неща, които се случиха с обществото, особено последната година, в която изкуственият интелект стана много важна тема.
Това е антиутопия, която се развива не в далечно бъдеще, а няколко години след времето, в което живеем. Разбира се, преувеличена до художествена крайност, но показваща реални страхове. Виждам „Елементарни частици“ като първа част на „Прекрасният нов свят“ на Хъксли, книга, която много се цитираше по време на пандемията, например. Социално инженерство, в което е премахнат Бог, премахнато е също и страданието, и смъртта, и човешката индивидуалност. Актуални теории на футуризма се стремят към тази антиутопия. Надявам се в нашия спектакъл да си личи критичността към тези теми,
да подчертае наши страхове за процеси, които така или иначе са съществуващи в нас.
– Защо във вашите представления жената винаги е трагичния образ? Нима тя не може да получи своя щастлив край?
– Жените според мен са по-силните персонажи в „Елементарни частици“. Знаем, че в театъра, когато на един герой е дадена трагична участ, обикновено този герой стои във високото.
Трагизмът не е за всеки, той е за избрани.
Мисля, че нашият спектакъл издига жената в култ и мъжете се оказват по-неспособни да обичат. Те не са достойни дори за трагичен край. При тях има по-скоро нещо от модерната драма, от героите на Чехов с техните невъзможности. Противно на клишетата за женомразство, които често лепят на Уелбек, това представление е ценящо жената макар и идеализиращо я прекалено.
– Има ли нещо общо между „Частици жена“ и „Елементарни частици“?
– Случайно се случи тази сходност на заглавията. Когато избрахме заглавието „Частици жена“ още не знаех, че ще поставям „Елементарни частици“. Но явно няма нищо случайно.
– Да поговорим за друго Ваше представление – „Тартюф“ и може ли сатирата да ни разплаче?
– Да, може дори много повече от трагедията. В този случай говорим за съвсем различен режисьорски подход. Той е съзнателно интерпретативен, един експеримент, в който сблъсквам сюжета на „Тартюф“ с този на „Теорема“ на Пазолини и притчата от Стария завет за Йона. Бих казал, че това е радикален ход. В тази постановка си позволих много откровена интерпретация. Там не се занимавам само с
комедия на характерите.
Опитвам се да разкажа един друг тип история – тази на един външен човек, който влиза в едно буржоазно семейство и по силата на отричането и влюбването, всеки от героите се променя, като разбира, че досега животът му е бил вторичен и безсмислен.
– Как решихте да се занимавате с театър?
– Вече съм толкова сраснат с това изкуство, че като че ли целият ми живот е белязан от театъра. Няма конкретен момент, в който съм решил да правя това, но за добро или за лошо, това е моят живот и вече не правя разлика между живота преди и след театъра.
– Защо избрахте театъра пред киното?
– Киното също отдавна е моя мечта. Колкото и да звучи повърхностно, може да се каже, че
правя театър, който е повлиян от киното.
Разбира се, бих работил в киното, но си давам сметка, че театърът дава възможност за близък контакт с хората, с които работиш. Създаването на общи светове заедно с актьори и постановъчен екип е изключително ценно. Изграждането на свят от нулата е това, което много ме привлича в театъра. Киното пък има своята магия на сътворяване, но процесът там е много по-индустриален.
– В какво откривате своето вдъхновение?
– В хората, с които работя в театъра. Те са много важни за моето вдъхновение.
– Какво чувствате преди своите премиери, има ли сценична треска при режисьорите?
– Разбира се, че я има. Би било притеснително, ако я нямаше. Във всяко споделяне на много важни за мен светове с публиката има вълнение. Дните преди премиера са много особени. Само в рамките на един ден човек може да е както пред тотално отчаяние, така и пред огромно вдъхновение. Тези дни са много ценни. Свикнал съм с тях.
– Като зрител имате ли любима театрална постановка?
– Разбира се, че имам много постановки, които са изградили моя вкус. Като по-млад режисьор
много често ходех до Берлин само и само за да гледам театър.
Гледал съм много постановки на Димитър Гочев, ранния Остермайер, Касторф и много други. Мисля, че аз съм много добър зрител. Не съм от хората, които са си самодостатъчни. Обичам да гледам колеги и да се интересувам какво се случва както тук, така и на европейските сцени.
– Работите ли върху нещо ново в момента?
– Ще започвам репетиции в Малък градски театър “Зад канала”. Имам си своите пиеси-мечти, които искам да направя. В театъра всичко зависи от конкретния контекст – място, актьори, ситуации. Надявам се те да се случат за някои текстове, с които искам да работя.
