- Отидох на кастингът за „Гласът на България“ скришом от родителите ми.
- Песен на Depeche Mode ме вдъхнови да започна да пиша музика.
- Социалните мрежи са причината хората да не живеят в действителността.
- Формулата за успех е да бъдеш автентичен.
Помните ли момичето с големите омагьосващи зелени очи, което изправи на крака цялата публика на шоуто „Гласът на България“? Певицата, чийто нежен глас плени сърцата на журито и докосна душите им, представяйки своя акустична версия на песента „Wicked Games“ през 2019 г. Това изпълнение има почти 9,5 милиона гледания към днешна дата. Но къде е Надежда Александрова днес?
Тя вече не е просто малкото 16-годишно момиче, което не позволява на никого да ѝ казва какво да прави. Момичето с невероятен глас и слух днес е текстописец, композитор, певица или просто
един завършен артист – „студиен човек“,
както се определя самата тя, криеща се под псевдонима Nicka.
Паралелно с музиката, тя намира другото си призвание – психологията. Така се гмурка дълбоко в тези две едновременно различни, но същевременно взаимосвързани науки. Анализирайки самата себе си и света около нея през очите на психологията,
тя успява да разголи душата на човека на нашето време чрез своите текстове.
Nicka излага наяве най-тъмните мисли, които всеки от нас се страхува да признае.
– Здравей, NICKA, срещаме се в разгара на лятото, малко след излизането на първия ти албум. Как те посрещна публиката в Топлоцентрала и какви са реакциите ѝ след всеки следващ концерт?
– Неочаквано за мен, хората много харесаха албума. Той достигна до много хора, които изобщо не знаеха коя съм, и аз съм много щастлива от този факт. Концертът в Топлоцентрала беше изключително изживяване. Усещаше се истинската премиера на албума. Публиката пееше с пълен глас новите парчета. На сцената бяхме с Денис Постоев, Пламен Денчев и ,,Skywalkers’’.
Истината е, че това ни беше първото изпълнение с танцьори и имаше невероятна динамика, имайки предвид че повечето парчета са електронни.
Мениджърката ми е танцьор и съм научила много от нея.
Това мисля, че не съм го казвала никога, но танците са голяма страст за мен.
Като малка, много дълги години се занимавах с модерни танци. Причината, поради която спрях, са две операции на херния, след които се възстановявах дълго. Но сега, покрай проектите ми, се налага все по-често да танцувам и това много ме радва.
Преди два дни имахме участие в Exe Beach Festival, а следващите концерти, които планираме, ще бъдат през зимата. Ще имам повече информация за датите и подробностите съвсем скоро
-„Най-лошият човек на света“ – как избра това име за албума и как изобщо се роди той?
– Много е сладко, вече навсякъде ме обявяват като
„Ника, най-лошият човек на света“!
Последните няколко години работих много и съответно се бяха събрали много парчета. Някак естествено дойде времето да помисля за създаването на албум. Над 10 парчета не влязоха в албума, защото не се вписваха в тематиката му.
Диалогичният стил на песните и повтарящото се „ти“ са част от концепцията. Оттам идва и елементът с прегръдката на мъжкия робот, който намеква за включените електронни стилове. Темата за „най-лошия човек“ и неговия психологически казус е пряко засегната в някои от парчетата. Така се и роди името на албума.
– Песните в албума разкриват ли лицето на човека в новото време – човека с маска? Черните му мисли, погледнати през призмата на егото?
– Хората днес са много по-осъзнати и имат значително по-добра психологическа култура в сравнение с миналото. Маските, обаче, са съществували винаги и ще продължат да съществуват. В албума по-скоро се опитвам да отразя универсалната истина за това, че
хората създават за себе си един идеален Аз-образ.
Той включва най-добрите и социално желателни черти, а всичко останало, което не се вписва в този идеал, бива изтласкано. Това представлява Сянката.
– В песента „Лоши сме“ признаваш тази неприятна истина в очите на другия. Трудно ли е да признаеш истината?
– Много е неприятно да чуеш истината. Неслучайно тя често се крие под килима. Никой не иска да признае, че е лош, жесток и т.н. Младите хора, като нас, често имат желанието да променят света. В битката за това и в търсенето на нашата собствена истина, ние трудно признаваме, че
грешим или че сме наранили другите.
В същото време, сладкото на младостта е именно този огън, който тече по вените ни и който трудно можем да контролираме. Затова и толкова силно обичаме и мразим.
– Видеолайзерите на песните са под формата на анимации. Защо избра да ги представиш по този начин?
– Научнофантастичният стил допълва музиката, като дава възможност на зрителя не само да я чува, но и да я визуализира. Заедно с Велислав Велев и Евгени Тодоров искахме да създадем реалност,
която да те пренесе на друго място.
Планираме да направим видеоклипове за някои от песните в албума, като първият от тях ще бъде за парчето “Фетиш”. Това е любимото ми парче от албума и се надявам да реализираме клипа през Септември.
– Вярваш ли че ние хората сме станали по-егоистични, дори по-лоши?
– Това е естествения ход на човешкия характер. В албума “лош” стои по-скоро като събирателно понятие за
“несъзнаващ” и “прикрит”.
– Каква роля играеше музиката в детството ти? Кога дойде пеенето? Мечта ли ти беше да станеш певица?
– Никога не съм се определяла като певица. Пеенето при мен дойде по-късно. Определям се като студиен артист. Обичам да пиша музика, да правя аранжименти и текстове.
Всичко започна с пианото, когато бях на четири години. Почти 15 години посещавах уроци и бях подготвяна да стана класически пианист. Но това не беше достъчно за мен…
От малка ме влечеше да уча и правя няколко неща едновременно.
Никога не съм успяла да се съсредоточа изцяло върху музиката. Въпреки че родителите ми настояваха да мина през музикално училище, никога не съм била в такова. Малко след началото на уроците, преподавателката по солфеж откри, че мога да пея. Глобално никога не съм мечтала да стана певица. В тийнейджърските си години дори нямах никаква амбиция да се занимавам с музика.
– А каква си мечтала да станеш тогава?
– Никога не съм имала конкретна мечта. В психологията има нещо наречено времева ориентация, която ние сами определяме спрямо нашата личност. Аз съм много по-ориентирана към миналото и така си обяснявам как правя този тип музика.
– Участваш в „Гласът на България“ едва на 16 години. Какво беше за теб това преживяване и как попадна там?
– Участието ми в „Гласът на България“ дойде много случайно. Екипът на предаването се беше свързал с преподавателката ми по пеене, и майка ми без да ме пита, беше отказала. Когато разбрах за това, реших да се възползвам от отсъствието на родителите си по това време и скришом отидох на кастинг. Това беше малко или много напук на тях.
Както споменах, тогава нямах намерение да се занимавам професионално с музика. Не предполагах, че ще ме одобрят, тъй като изобщо не харесвах песента, която изпълних — „Wicked Games“.
Там се запознах с много хора, включително и със сегашния ми приятел. Той изигра ключова роля за изборите ми след това. Ключов момент беше, когато той ми показа творчеството на Depeche Mode, особено парчето „Strangelove“. Тогава си казах:
„Това е моето нещо. Ако има хора, които пишат такава музика, и аз искам да правя нещо подобно.“
Така започна и моята страст към писането на текстове. Още тогава се роди и дуетът ми с Вирго „Лоши сме“. Това е второто парче, което някога съм написала в живота си.
– Така за кратко време животът ти се преобръща на 180 градуса и малко по-късно ставаш част от Yan Brothers. Как се срещна с Рафи Бохосян и какво е да работиш с него?
– Не си спомням точно коя година се срещнахме, но беше на едно мое участие в София. Той много хареса как пея и ми предложи да работим заедно. Тогава нито аз, нито той знаехме каква музика ще правим. Според мен той имаше различни очаквания за стила, който ще изпълнявам. Истината е, че съм много щастлива, че
той ми дава пълна свобода при работата по проектите.
В началото имахме много опити и разнообразие от демо версии, докато намерим и изберем коя ще бъде дебютната ми песен.
– Ти сама композираш и създаваш текстовете на своите парчета. Какво те вдъхновява да пишеш? Пишеш и създаваш музика повече, когато си тъжна или когато си щастлива?
– Аз съм много активна и произвеждам много материал. За мен добрата песен не зависи от вдъхновението или силната емоция. Музиката е въпрос на красив музикален усет, на красива хармония и интересно канто. Според мен с постоянство ставаш все по-добър и по-добър.
– А наблюдаваш ли себе си, когато създаваш музика? Пишеш ли повече, когато си тъжна или когато си щастлива?
– Определено пиша повече в тъжната палитра. Аз съм щастлив и благодарен човек, но като темперамент съм по-невротична и по-интровертна, което рефлексивно носи повече негативни чувства. Генерално, негативната емоция е по-интензивна от позитивната, затова е нормално да произвежда по-голямо съдържание. Но аз пиша постоянно и не съм артист, който се води само от това, което е изпитал. Песните, които създавам, често се намират в интелектуалната сфера, свързана с психологически казуси. Интересуват ме
комплексността и сложността на „лошите“ герои в книгите, филмите и в живота.
Те ме провокират да пиша. А и не смятам, че картината е черно-бяла и можем категорично да определим някого като лош или добър.
– Наблюдавайки работата ти, личи, че си перфекционист. Това не е ли понякога саморазрушително?
– Стига де, защо си личи?! — смее се тя. Иска ми се да пусна контрола, но за съжаление все още ми е много трудно да си го позволя. Причината за това е, че винаги имам много ясна и конкретна представа как искам да звучи една песен. Може би затова съм и много взискателна към себе си и
искам да мога да правя всичко сама, без да разчитам на никого.
– Колко си критична от 1 до 10?
– Срам ме е да отговоря. Критиката при мен се оказва генерално стил на функциониране във всеки аспект. Нямам предвид само работата си. Като интроверт, съм критична към всяка интеракция с хората. Преди съм си задавала много въпроси за това как изглеждам в очите на хората. Дали не интерпретират критиката ми по грешен начин. Но най-вече съм критична към себе си.
– Как би определила света, в който живеем в момента? Тази бърза консумация, животът в социалните мрежи?
– Имаше една предсказание от Световната здравна организация, че до 2030 година депресията ще бъде най-сериозната причина за инвалидност. Споменавам това, защото наскоро работих по проект, който изследваше връзката между депресивния темперамент и нарцистичните черти. Статистически през последните години хората имат много по-висока самооценка и се определят като по-компетентни, отколкото са. Това отчасти се дължи на света, който предразполага
към използване на социални мрежи и търсене на постоянно одобрение.
От професионална гледна точка, промотирането чрез социални мрежи е необходимо, но за мен това е най-омразната част от работата ми. Това е просто задължение. Всички тези постоянни видеа в TikTok и Instagram са много далеч от мен. Откакто съм в Yan Brothers, се опитвам да бъда по-активна, но не разбирам и не се справям с тази култура. Мисля, че заради социалните мрежи
хората забравят да живеят в действителността.
Същевременно сме станали по-себецентрирани и по-егоистични, което от своя страна има особена връзка с депресивните състояния. Често разсъждавам какъв е изходът от този омагьосан кръг.
– Каква според теб е формулата за успех в наши дни?
– За мен формулата за успех винаги е била да бъдеш автентичен. Благодарение на социалните мрежи можеш да достигнеш до много повече хора, но какъв успех е това наистина? Наблюдавам масовата продукция на съдържание, където хората стават еднотипни и изглежда, че спират да виждат дълбочината в изкуството.
Магията е в това да имаш нещо отвъд това да си добър в това, което правиш.
За мен успехът се определя от това, какъв човек съм. Това е най-интересното. Хората, които харесват музиката ми, остават с мен, независимо какво правя.
– В живота ти колко са били важни думите?
– Думите и литературата са ми много голяма любов от малка. Всъщност, преди четири години имах сериозна дилема в живота си, когато записах да уча психология в Софийския университет. В крайна сметка прецених, че психологията ще ме запознае с достатъчно количество научна литература. В хуманитарните науки според мен е много важно да имаш красив стил на говорене. Признавам, че моят терапевт ме спечели с неговия поетичен анализ. Затова и в ролята си на текстописец трудно бих се доверила на друг човек.
– Според теб, какво може да ни направи по-добри?
– Фокусирането върху другите. Колкото повече си самоосъзнат, толкова по-нещастен можеш да бъдеш. Ще си кажеш, че това е парадоксално, нали? Не казвам, че не е добре да си самоосъзнат, но трябва да знаеш как да отместваш фокуса от себе си. Така, според мен, можеш да се измъкнеш от капана на постоянното самооценяване и собствените мъки като цяло. Митът, че трябва първо да научиш да обичаш себе си, а после някой друг,
е абсолютно неверен.
Ние се научаваме да обичаме себе си през връзките си, най-вече интимните и любовните, защото те могат да ни изкарат най-много извън зоната ни на комфорт.
Аз не разбирам теорията за самообичането.
Според мен тя се е превърнала в крайност в наше време. Аз бих я заместила с думата
„приемане“.
– Има ли място егото в любовта?
– Егото има място навсякъде. До голяма степен то означава, че се чувстваш дискриминиран от другите. То не е лошо само по себе си, но прекомерното его, или свръхзащитата от другите, може да допринесе за изолация и враждебност. Затова е важно както в егото, така и във всяко друго нещо в живота ни да имаме
чувство за мярка.
– Спомена малко по-рано, че човекът до теб е изпълнителят Тино. На какво те учи любовта и работата с него?
– В професионален план той е много запознат с българската музикална индустрия. Неговата сила е в менажирането и стратегиите, а моята е в музикалната част. Така си даваме съвети взаимно. В личен план, той е първият човек,
който успя да изкара наяве много от моите травми.
Например, аз трудно преживявах спорове и когато се стигнеше до такъв, за мен това беше еквивалент на раздяла. Но сега, дори в най-трудните и лютите спорове, разбрах, че това е нещо напълно нормално и дори може да бъде градивно за една връзка.
– В едно друго интервю той те определя като много категорична, дори рязка. С кое си склонна да направиш компромис в личен и професионален план?
– В професионален план не съм склонна да правя компромиси. Това е много трудно, особено когато работиш в екип. Аз съм изключително детайлна и свръхвзискателна, и това винаги води до противоречия. С Рафи сме имали много такива.
В личен план ми е също много трудно да правя компромиси. Определям се като много сензитивен човек и за да се защитя от това да не бъда наранена, завишавам критериите си към приятелите си, и най-вече към партньора ми. Връзката ми с Тино ме научи да се отпускам и да погледна през призмата на това, че човекът ме обича и не мога да гледам на всеки ден като на тест и да анализирам постоянно постъпките му.
– Как си представяш Nicka след 5 години?
– Надявам се, след като завърша тази година, да запиша магистратура по клинична психология. Що се отнася до музиката, се надявам да направя още един албум. Всичко в живота се променя много рязко и динамично, затова съм ориентирана повече към близкото бъдеще. Аз се чувствам страхотно в момента, съчетавайки двете неща, които обичам – психологията и музиката. Когато човек е щастлив, се наслаждава на момента тук и сега и
