• Идеята на “Тревожност” е да стартира дебат за психическото здраве
• НАТФИЗ е моят втори дом
• Записах се на курсове по пещернячество заради роля – спусках се в дълбоки дупки
• Младите актьори не са готови да се обвържат с щатен договор, предпочитат свободата

Пенко Господинов е един от артистите, които доказват, че актьорското майсторство е призвание. Той усеща жаждата за един по-духовен и обвързан с изкуството живот още от дете, когато за пръв път стъпва на сцената в родната Стара Загора. Макар да поема по друг път през студентските си години, Пенко Господинов продължава да таи силна любов към актьорството и често се изявява в студентския театър. След срещата си с него се замислих колко истина има в максимата “Съдбата си знае работата”. Може би именно тя е била тихото гласче, което му прошепва да кандидатства в НАТФИЗ. Няколко десетилетия по-късно той вече е един от

разпознаваемите и обичани артисти

на нашето време. Освен в театъра, киното и телевизията – Пенко Господинов често може да бъде забелязан и в коридорите на Академията, която приема за свой втори дом. 

Неговата отдаденост към професията, разбира се, бива възнаградена многократно и то не само с любовта на студентите и българската публика, но и със статуетки от

едни от най-престижните  награди в сферата на изкуството.

Съвсем скоро той добави към тях и “Икар” за водеща мъжка роля в представлението “Седемте стола”. Повече за превъплъщенията му, работата в Академията и личния му свят научаваме от самия артист и заместник-ректор на НАТФИЗ Пенко Господинов.

– Здравейте, г-н Господинов, наскоро спечелихте “Икар” за водеща мъжка роля за превъплъщението си в Иполит Воробянинов в „Седемте стола”. Как едно ловешко представление успя да “покори” престижните награди?

– Няма значение къде е направено представлението стига то да е постигнало целта на хората, решили да го направят. В случая се получи много интересна работна симбиоза между режисьора и екипа. Сработихме се много лесно – всички бяха млади, талантливи и амбицирани. Събирайки тези предпоставки, стана интересно представление.

– Как станахте част от представлението и по какъв начин протекоха репетициите, имайки предвид, че живеете в София?

– Получих покана от директора на театъра в Ловеч и режисьора Дамян Тенев да изиграя тази роля. Репетициите се проведоха в София, както много често се случва и с други представления, които се правят извън столицата. Отидохме в Ловеч 10 дни преди премиерата, за да сглобим постановката и в пространството на театъра там. Важно е да се отбележи, че пиесата не е чиста драматургия, създадена е по роман. Дълго време се занимавахме именно с това да пригодим персонажите и темите от книгата към законите на сценичното произведение.

– В професионалното Ви портфолио влизат над 70 театрални, кино и телевизионни превъплъщения. През миналата година стартираха снимките на сериала “Тревожност”, в който играете главна роля. За него споделяте, че е “може би най-голямото актьорско предизвикателство”. Защо?

– Приключихме снимките преди малко повече от месец, които бяха наистина предизвикателство за мен. Репетирахме в продължение на месец преди да започнем снимачния процес, защото материалът го изискваше. Сериалът е много по-различен от нещата, в които съм участвал, а и българските продукции като цяло. Той е съсредоточен върху

психоаналитичните и психотерапевтичните проблеми на съвременните хора

и се развива почти изцяло в диалог между терапевта и неговите клиенти. В него си партнирам с Ана Пападопулу, която играе моя съпруга. По професия тя също е психолог, но работи с деца. Едната част от сериала се развива в нейния кабинет, а другата – в моя. Колкото до предизвикателството – вероятно ще го разберат само кинопрофесионалистите. Кадрите бяха

по 20 минути, а не в обичайния си обем

от минута или 30 секунди. Това е сцена само в диалог, което означава, че текстът трябва да се знае перфектно и много други особености, които такъв формат изисква.

– Психическото здраве сякаш все още е тема табу в обществото. Това ли е подтикнало създаването на продукцията и какво послание бихте искали да предадете с нея?

– За нашето общество все още е трудно да признае, че има нужда от подкрепа. Това си личи във всички сфери – от най-интимните до най-социалните. Такава е и една от идеите на сериала –

да отвори дебата за психическото здраве

и регулирането на тази професия. От липсата на регулация произлизат сериозни проблеми. Хора, завършили един семестър някъде, се приемат за психотерапевти. Така вместо да помогнат – мога да нанесат по-сериозни щети. 

– През годините сте се снимали не само в български, но и в чуждестранни продукции. Изискването да говорите на турски, украински или друг език, различен от български и английски, стори ли ви се предизвикателно? 

– В нито една от чуждестранните продукции, в които съм участвал, не са ме взели, защото знам съответния език перфектно. В един от турските филми например действието се развиваше по времето на Втората световна война. Играех офицер от СС и говорих изцяло на немски. Говорил съм на чужди езици и в български филми. Такъв беше “Недадените”, където се превъплътих в цар Борис III, който е знаел 7-8 езика. Налагаше ми се

заучавам реплики на италиански, френски, немски

и още много други езици.

– Има ли нестандартно умение, което се е наложило да придобиете, за да се превъплътите в някоя роля?

– Почти за всяка роля ми се е налагало да научавам нещо ново. Преди да започнем да снимаме “Тревожност” имахме много срещи с консултанти – психотерапевти. Не можем да си позволим да правим нещо толкова сериозно без подкрепата и менторството на професионалисти. Тази необходимост

възроди с нова сила интереса ми към психологията

като наука. За един от последните филми, които снимах – “След сезона”, се наложи да вземам курсове по пещернячество. Спусках се в дълбоки дупки с обезопасителни въжета, защото персонажът ми беше спелеолог. Понякога нещата, които ми се налага да правя във филмите, са такива, които никога не бих предприел в реалния живот.

На екрана и сцената съм доста по-безразсъден.

Чувствам, че щом героят ми прави нещо, трябва и аз да го умея. 

– Съвместявате актьорската си кариера с преподавателската и тази на заместник-ректор на НАТФИЗ. Какво е усещането да се завърнете на мястото, което сте завършили, но този път от другата страна?

– В определен смисъл НАТФИЗ е моят втори дом. Тук няма две страни, всички сме на една и съща –  тази на хората, които обичат театъра и искат да се развиват. Помагаме си взаимно точно като едно голямо семейство.

– Ако трябва да опишете с няколко думи бъдещото поколение актьори – кои биха били те?

– Будни, талантливи, амбициозни, щедри и загрижени за света хора.

– Подтиквате студентите си да играят не само в столичните театри, но и в провинциалните. Смятате ли обаче че един театър извън София предоставя същите възможности за бъдещо развитие от финансова гледна точка и откъм разпознаваемост като тези в столицата?

– В театрите извън столицата има много по-добро поле за изява. В София репертоарите се градят върху определени актьори от трупата. Така за младите хора се оказва по-сложно да се доберат до роли, които да ги развиват. В извънстоличните театри това не е така. Там артистът има възможност да изиграе много по-големи като обем роли. Това е от изключителна важност за актьорите, които тепърва стартират своята кариера, тъй като те се

самоизграждат през смислена и дълбока драматургия

и съответните роли в нея. От гледна точка на финансите обаче не е никак лесно заради допълнителните разходи. Възможностите за допълнителни доходи извън София също са много по-малки. Това принуждава младите хора да остават в столицата. Всеки сам избира творческия си път. Аз обаче наистина стимулирам своите студенти да не се страхуват от това да започнат кариерата си, а защо не и да я продължат извън София. В провинцията има много по-голяма възможност за това човек да се съсредоточи върху работата си.

– Самият Вие научихте ли нещо от своите студенти?

– За мен обменът на знания с тях е двупосочен.

Енергията, която носят, ме зарежда изключително много.

По отношение на новите технологии също са много по-напред от мен и често се допитвам до тях. Щастлив съм, че имам късмета да общувам с млади и талантливи хора.

– В НАТФИЗ поддържате ли статистика за реализацията на завършилите студенти? Ако да – бихте ли ни споделили цифрите?

– Има официална и неофициална статистика. Голяма част от дейността на един актьор не се отчита в Националния осигурителен институт, което изкривява картината и съответно влияе на рейтинговата система Мога да говоря предимно за свои студенти. 90% от хората в

предходния ми клас работят това, което са завършили.

Не са само лица на театъра – те снимат, преподават, дублират. Днес има много възможности за работа на актьорите. Не беше така, когато аз завършвах. Тогава освен участия в театъра и киното  – друго нямаше. Сега някои от тях са се насочили и към преподаването в Академията или в частни школи.

– Как се осъществява разпределението на тепърва завършилите актьори в софийските и провинциалните театри?  

– От 1989 г. няма държавна регулация – пазарът е свободен. Това означава, че можеш да попаднеш в определен театър, ако спечелиш кастинг за дадена роля, след това ти възложат други ангажименти към репертоара, а след това те назначат на щат. Прави ми впечатление, че младите актьори не са готови да се обвържат с щатен договор. Те

предпочитат да се чувстват по-свободно в тази професия

и да могат да избират своите ангажименти. Редовно каним директорите на театри на наши дипломни представления, правим портфолио на своите студенти и те си харесват някои от тях за предстоящия сезон. Друг вариант е самите режисьори да идват на постановките ни и да си избират. Поне осем души от настоящия ми клас, който завършва скоро, играят в професионални театъри.

– Доколкото ми е известно, когато не сте на сцената, снимачната площадка или в НАТФИЗ – пишете. За какво се разказваше последната творба, която създадохте?

– Твърдението, че пиша, е преувеличено. Обичам да го правя, но не ми остава време. Това е сериозно занимание. И точно както актьорското майсторство – изисква човек да му се отдаде изцяло. Ако животът ми беше тръгнал по друг начин,

с удоволствие щях да пиша,

тъй като обичам литературата. През годините в действителност съм правил опити да създавам свои текстове, но това е самотно занимание за разлика от театъра. Понякога обаче си мисля, че точно това е причината да ми харесва толкова много. Последно написах нещо като стихотворение, което публикувах във Facebook.

– Какво Ви вдъхновява да творите?

Смятам, че всеки човек изпитва жажда за по-духовен живот. Лично аз я усещам от малък. Останалото се случи с течение на обстоятелствата. Когато човек има нужда от нещо, той го намира. Първата ми роля беше в Младежки театър “Съвременник” в Стара Загора – в “Напразни усилия на любовта”, където играех Лонгвил.

– Там ли откриха таланта Ви?

– Не, дори не смятам, че блестях с особен талант пред останалите. Просто ми харесваше да съм там, с тези хора. Преди Академията бях студент в Пловдивския университет. Макар  да учех педагогика и психология, веднага се записах в студентския театър и една частна школа. Там се запознах с Емил Бонев и Виктория Колева. Това беше знаменателна среща в моя живот. Покрай тях се замислих наистина сериозно, че трябва да се занимавам професионално с актьорско майсторство. Много бих се радвал, а и работя усилено за това, заниманията с изкуство – театър, музика, изобразително изкуство да станат задължителна част от учебната програма на нашите деца. Изкуството облагородява човека, а и със сигурност влияе върху изграждането на личността.