казват нейните музиканти и най-близките ѝ хора. Вече три десетилетия тя вдига хиляди българи на крака. Започва с групата „LZ“, която сформира заедно с бившия си съпруг Милчо Кацаров, и след много пътувания по света, нейното име бързо става познато. Песента ѝ „Топъл дъжд“ е обявена за „Мелодия на годината“ в едноименния телевизионен конкурс през 1987 г. Тя нарича тези години „златните години“ на киното и музикалната индустрия. Когато говори за тях, гласът ѝ се променя, а спомените я карат да мечтае.

– Здравейте, госпожо Кацарова! Радвам се да се срещнем часове преди „70 нюанса любов“, с който ще отпразнувате своя 70-и рожден ден и 50 години от първата си изява на сцена. Казвате, че това не е просто концерт, а спектакъл. Можете ли да ни разкажете малко повече за това събитие и какви изненади може да очаква публиката?

– Точно така, подготвили сме специален комичен сценарий с Георги Мамалев, Тончо Тoкмакчиев и Камен Воденичаров. Те не само ще бъдат в ролята на водещи, заедно с тях ще се надсмеем над негативизъма към възрастта, който сякаш е на мода в момента и ние никак не го разбираме. Както сезоните се сменят, така и нашият живот протича. Аз съм влязла в есента и съм много щастлива за това. Пожелавам на всички да доживеят този сезон,

защото той е един от най-красивите в човешкия живот.

Относно самата организация, целият сценарий и подборът на репертоара са в ръцете на дъщеря ми, Теди Кацарова. На почти всяка песен ще имаме гост, между които са Виктор Калев, Васил Найденов и Руслан Майнов. Имаме още много гости, включително и от чужбина. Подбрали сме всички композитори и артисти с голямо внимание и с нетърпение очаквам вечерта! 

– Подготвяте и нов албум със същото име като вашия концерт. Кога могат почитателите ви да го очакват?

– Работих усърдно по него и вече се печата. Утре вечер ще бъде готов, и преди или след концерта, присъстващите  ще могат да го закупят.

– Вашият голям пробив на голямата сцена е с група „LZ“ през 1974 г. Какви мечти и амбиции имахте тогава? Помните ли момента, в който станахте разпознаваема?

– Помня все едно беше вчера, когато китаристът на „LZ“ — Николай Неев, през 1974 г. ме заведе за първи път в БГА „Балкан“ (българската авиокомпания, съществувала от 1968 до 2002 г.). Всъщност групата избира името си, като приема инициалите на българското гражданско въздухоплаване и на българските радиолюбители в ефира — тоест, когато по това време кажеш „LZ“,

за нас в превод беше „България“.

Станах разпознаваема през 90-те, когато хората имаха огромно желание да слушат нашата музика. Тогава групата се разпиля по света, а аз останах в България и затова мен търсеха да изпълнявам песните. И до днес е така — концертите винаги са пълни, въпреки че мнозина вече смятат, че сме омръзнали на публиката и не сме конкурентоспособни. Тези коментари честно казано ме карат да обмислям прекратяване или поне намаляване на концертната ми дейност от догодина.

– „70 нюанса любов“ на какво ви научиха те? Кой е най-яркият ви спомен от тях до тук в професионален план?

– Любовта към музиката е това, което ми дава крила и ме кара да творя, и мисля, че всеки музикант би казал същото. Всеки спомен от онези времена е ярък, защото това бяха истински „златни“ години за музикалната и киноиндустрията. Тогава се създаваха шедьоври от изключително талантливи артисти като Тодор Колев, Рангел Вълчанов, Кирил Маричков. Няма да ни стигне времето да спомена всички.

– Предполагам, че сте познавали Кирил Маричков. Какъв е споменът ви за него?

– Не бяхме близки, но когато си отиде преди няколко седмици, постоянно слушах песните му и ме обзе голяма мъка. Тъжно е, че артисти като него, а и много други от нашата гилдия, отдават живота си на изкуството, а често рядко говорим за тях и ги слушаме приживе.

– В една от последните ви песни „Има ли обич“ се разказва за споделената любов, в която всеки миг се превръща в празник, споделен с любимия човек. Какво мислите, променила ли се е любовта през последните 30 години?

– Любовта е най-големият божи дар за човечеството – тя е двигателят на света. Там, където има любов, има деца, бъдеще и поколения. Днес обаче любовта не е ценност и не е на мода, въпреки че сме в 21-ви век и човекът би трябвало, след толкова години еволюция,

да е станал по-умен, по-смирен и по-обичащ.

– Кои са вашите добродетели, онези, които ви направиха, Силвия Кацарова?

– Обичам да правя хората щастливи, но не смятам за редно да го изтъквам. Дори в Библията се казва, че когато едната ръка дава, другата не трябва да знае. Щастлива съм от това, което правя, и се радвам, че с музиката си мога да дарявам радост на много хора.

– Има ли нещо, което не ви се случило и съжалявате затова? 

– Понякога се питам какво ли щеше да бъде, ако не бях останала в България…

Мечтите на моето поколение не се сбъднаха.

Виждам много хаос около себе си и млади хора, които сякаш са се примирили с това, което имат, и не се борят, не мечтаят за една по-устроена България.

– Дисциплината и взискателността до каква степен са важни във вашата работа?

– Много е важно. Ключът към успеха е дисциплината и много труд. Трябва да ставаш рано. Не можеш да спиш до късно и да очакваш успешна кариера! Може би само най-талантливите могат да си го позволят. Лично аз, през цялата ми кариера, всичко, което съм постигнала, е резултат на много усилия и упоритост. 

– Болката или щастието ви вдъхновят за да създавате музика?

– То просто се излива като свише отгоре — не мога да определя точно в кои моменти. Всъщност рецептата е комбинация от вдъхновение и късмет да срещнеш големи музиканти. Мога да кажа, че съм една щастлива певица, защото съм работила с едни от най-добрите и доказани професионалисти в България — Тончо Русев, Любомир Дамянов, Любомир Бензов, Надежда Захариева и Ваньо Вълчев, който написа най-любимата ми песен „Обичам те“. Не мога да не спомена и Милчо Кацаров, създателя на група „LZ“ и мой бивш съпруг. Без него нито професионалният, нито личният ми живот вероятно нямаше да бъдат такива, каквито са сега. Ние постигнахме много заедно.

– „Твори се прекрасна музика в България, но тя няма шанс да бъде чута“, казвате в друга медия преди няколко години, когато се борите за 100% българска музика в националните медии. Какви са вашите виждания за бъдещето на българската музика?

– Няма условия младите да имат кариера като нашата гилдия, защото не ги пускат по българските радиа и не им се дава поле за изява. Нас често ни обвиняват, че продължаваме да творим и да се борим за това да ни пускат.

Тези коментари ме карат да се чувствам все по-малко уважавана.

Дори песните ми са поставени под въпрос от различни институции. Вече четири години водя и битка с адвокатите си, за да докажем авторските права на песните, които изпълнявам на концертите си.

– Преди няколко дни беше премиерата на новата ви песен „Трябва ли“, на която сте автор на текста и музиката. Какво ,,трябва“ да бъде една жена в името на любовта?

– Жената, в името на любовта и в ролята си на майка, носи голямата отговорност и трябва да възпитава децата си да обичат и да пазят „най-красивата планета в галактиката“, както я нарича учителя Петър Дънов.

– Дъщеря ви Теди Кацарова избира пътя на изкуството като вас и баща си Милчо Кацаров. Какви съвети сте и давали през годините?

– По-скоро тя ми дава съвети, особено през последните години. Тя е художник по образование и отдавна се занимава с музика — композира и пее. Днес е един завършен артист и ние сме много горди с баща ѝ, че тя пое по нашия път.

– През 2019 г. издавате своите мемоари „Мой сън… Силвия“. Какво беше чувството да погледнете в дълбините на душата си и да разкриете толкова лични моменти пред света?

– Ами, вече бях готова да направя една равносметка за целия си живот, да дам прошка на когото трябва и да започна на чисто. Човек не бива да се връща много в миналото, защото така спира да живее и пропуска много моменти тук и сега. Важно е да има мечти и цели и да ги гони. Това всъщност е двигателят на нашия дух. Мисля, че щастието идва точно тогава, когато го осъзнаеш и се наслаждаваш истински на живота.

– Интересувате се от психология и по-конкретно от темата за себепознанието – една много интересна и бих казала модерна тема в наши дни. Как се роди интересът ви към тази сфера?

– Чела съм много различни книги по темата, но авторите Шърли Маклейн и Луиз Хей най-много са ме впечатлили досега. От известно време медитирам и се опитвам да разбера защо ние, хората, гоним химери през целия си живот и не осъзнаваме,

че стремежът към перфекционизъм не е необходим.

След толкова години на тази земя осъзнах, че е по-важно да отделим време за това, което ни заобикаля, и да го видим, вместо да се фокусираме само върху една цел. В противен случай изпускаме ценни мигове — най-вече тези със семейството, а те са безценни.

– Кой е най-големият ви критик и какво му казвате?

– Дъщеря ми, а преди това и бившият ми мъж — тяхното мнение относно музиката ми винаги е било най-важно.

– Според арабската поговорка: „Хвърли сърцето си далеч напред и тичай да го хванеш.“ Вие успяхте ли да уловите своето?

– Сега осъзнавам, че на тази възраст се чувствам най-пълноценно, най-щастлива и здрава. Преди да напуснем този живот, е важно да отсеем най-красивите си мигове, защото при преминаването в другото измерение носим само чувствата и емоциите си. Колкото по-красиви са те, толкова по-красив ще бъде и следващият ни живот.

– Какво бихте казали на младите музиканти, които тепърват стъпват на голямата сцена?

– Да се борят за правата си, за да имат равни шансове да бъдат чути. Пожелавам им от сърце да имат шанса да станат евъргрийни за следващите поколения, както нашето поколение имаше шанс да стане евъргрийни за предишните.