От 9 до 19 май София е танц благодарение на международния фестивал „Антистатик“. Шестнадесетото издание събира артисти от 10 държави, сред които Румъния, Германия, Финландия, Нидерландия, Полша, Украйна. Сред тях е и енигматичният Тиан Ротевел, който на 12 май ще остави публиката „Без дъх“. 

Ротевел завършва музикална композиция в Кралската консерватория в Хага и танц и хореография в HZT UDK Berlin. В работата си често прилага „самокомпозиции“ и следва логиката на звука при създаването на танц, където звукът и движението са едновременно процеси, които могат да се превърнат в смисъл, но също така могат да се материализират в усещане.

artportal.news се свърза с него за повече подробности.

– Тиан, разговаряме с вас ден след старта на „Антистатик“. Какво очаквате от събитието?

– Харесвам слогана му „Моят танц, моето тяло“. Да гледам изпълнение на живо за мен е политически акт. Защото присъствието на зрителя на практика афектира живото изкуство, което се случва пред него. Това е по-скоро интимен процес на жестови и интелектуален обмен. „Моят танц, моето тяло“ може да бъде тълкувано и като „Нашият танц, нашето тяло“.

Намирам за изключително важно да танцувам вкъщи, когато никой не ме наблюдава. Така се свързвам с моят танц и моето тяло. В същото време, такова солово изпълнение в домашни условия може да има масов ефект върху публиката. Надявам се „Антистатик“ да провокира постоянна танцувална треска както в рамките на фестивала, така и в целия град.

– Кога открихте, че танцът е вашето призвание?

– Като дете попаднах на статия, в която шофьор се разминал като по чудо с жестока травма в катастрофа, защото слушал касета с инструкции за релаксация. От тогава не спирам да движа тялото си в опит да „катастрофирам“ и да съм колкото се може по-спокоен преди сблъсъка. Случката със шофьора ме разтърси до клетъчно ниво. Въпреки това мина доста време, преди да стъпя на дансинга.

– На каква възраст дебютирахте пред публика? С какъв проект и какво си спомняте като усещане от този момент?

– Започнах да танцувам на 25. Първият ми проект беше „Сладка треска“, която представихме в Словения заедно с Тина Валентин, Ясмина Кризей и Нина Фаждига. Трябваше да направя скоклив и ходещ танц. Издразних се, че съм толкова вглъбен в себе си, но драматурга Игор Добричич ме посъветва да използвам чувството като ракета-носител за емоцията и да включа очите в хореографията. И така се научих да превръщам всяко чувство в инструмент за танц.

– Каква е вашата дефиниция за пърформанс?

– Още нямам такава. Но харесвам схващането на Стив Пакстън за пърформанса като продължение на играта и теста, на който подлагаш тялото си като дете. Тогава чрез играта учиш доста за себе си и разбираш как да използваш тялото си. И да живееш комфортно в кожата си.

– Как се подготвяте за всеки свой проект?

– Имам си обсесия, която ме зарежда с енергия. Нещо, което правя, или чета, и нямам търпение да повторя на следващия ден. Опитвам едно елемнтарно движение в студиото и не спирам да го отработвам пак и пак. Постепенно с времето материала се натрупва и сам очертава сложността си. В моя случай аз трябва да направя първата стъпка, да неля основата, за да мога да въвличам и други в проекта.

– През 2011 стартирахте световна обиколка с „Душеизстисквачка“. Как се промени работата ви от тогава?

– Цялото преживяване ми показа верния формат, в който мога да комбинирам по ефектен начин моята музика и танцувален пърформанс.

– Партнирали сте си с хореографа Джереми Уейд. Как ви повлия той?

– В огромна степен! Практиката на Джереми е с фокус върху движещото се тяло като точка за трансформация. Да прегърнеш всяка провокирана реакция, докато се движиш и й даваш имена.

– В рамките на „Антистатик“ ще представите „Без дъх“. Какво търсехте като краен резултат, докато изграждахте спектакъла?

– Не исках да затварям спектакъла с начало, кулминация и край. За това използвах тялото си като музикален инструмент в проект, в който създаването и споделянето на танца е изкуство само по себе си.

– В „Без дъх“ изпозлвате музика от късния Ренесанс. Как ви въздейства като артист?

– Приемам музиката от миналото като емоционален документ на човешката история. Мелодиите от късния Ренесанс носят пулса на своето време. Те нямат ритмическо прексъване като пауза, залагат на продължителност и орнаментика. Да създаваш музика в този период е било процес, по-близък до занаятчийството, от колкото до изкуството. Артистите са свързвали занаята и орнаментиката чрез ръцете си.

Използваме ръцете си по невероятен начин докато говорим, докосваме, лекуваме, обичаме, изобретяваме неща, водим битки. Те са нашите емоционални антени. Като чуя музика от късния Ренесанс ръцете ме засърбяват. Не могат да стоят статични. В „Без дъх“ използвам жестовете на ръцете и гласа си, за да отключа музикалното послание. Все едно да изваеш във физическа форма музиката и танца по едно и също време.

– Имате ли специален ритуал за релакасация преди да излезете на сцена?

– Обикновено излизам за джогинг преди спектакъл.

– Какво правите, когато не танцувате?

– Строя модели на малки къщи, обожавам ги като хоби.