През май София ще бъде една от най-горещите точки в Европа за съвременен танц благодарение на „Антистатик“.  Фестивалът ще се случи от 9 до 19 май под мотото „Моето тяло, моят танц“ и събира артисти от 10 държави, сред които Румъния, Германия, Финландия, Нидерландия, Полша, Украйна.

artportal.news се срещна със създателите на „Антистатик“  – артистите Ива Свещарова, Вили Прагер и Стефан А. Щерев. Какво разказаха те за предстоящото издание с изцяло международна програма, четете сега.

– Поздравления за 16-тото издание на „Aнтистатик“, отгледали сте един тийнейджър в изкуството. Кое ви беше най-драматично по пътя до тук в организацията на фестивала и къде ви бяха най-големите победи?

Вили: – Може би най-голямата победа сме ние тримата и факта, че не се отказахме. А пък е имало много моменти, в които сме били на ръба. Победа е публиката, която ни е давала сила. Показвала ни е, че има смисъл точно това събитие да се случва в България. Да се показват световните тенденции в изпълнителските изкуства.

Ива: – Стартирахме фестивала емоционално и от раз. Бързо взехме решение, че трябва да го има. И първото издание мина много бързо и леко. От там нататък обаче установихме, че това е нещо много сериозно. От 2008-2009, до към 2015 г. все още нямаше нужните инструменти за финансиране на такъв тип събития в независимия сектор. Не можем да пропуснем и ковид периода, говорейки за трудности по пътя на „Aнтистатик“. Минахме през невероятно препятствие, което показа, че това, което сме планирали с години, може да се срути за един ден.

Стефан: – Аз също съм имал своите падове, направо съм се отчайвал понякога и съм се питал има ли смисъл. Обикновено това се случва накрая, като теглиш чертата и видиш каква работа е свършена. Като сметнеш каква папирология е паднала, за да отчетем свидното финансиране, което сме привлекли… Без публиката нямаше да имаме мотив да продължаваме. Фестивалът си остарява и ние с него. Въпросът е дали ферментираме като доброто вино, или…

Вили: Като кисело зеле? (смеят се)

Стефан: Като уиски, исках да кажа (усмихва се). Позволявам си тази метафора, защото в остаряването може да има нещо благородно, но може да има и нещо доста отвратително. Надявам се в нашия случай да е доброто. Колкото повече издания на „Aнтистатик“ минават, толкова повече като че ли намираме профила си. А той е лесно разпознаваем. И за това желанието ни е било да сме срещу статиката като разбиране от механиката, не срещу спирането като цяло. Когато започвахме колегите журналисти питаха „Какво е това съвременен танц?“. Тези понятия дори не бяха въведени.

– За редовия българин, който е отруден и мисли за това как ще си плати тока и дали ще сложи храна на масата, съвременен танц наистина може да звучи извънземно…

С: – Ами, тогава- 2007-2008, някой трябваше да започне да говори за съвременен танц и да го показва. Ясно ни е, че това не е изкуство за масите. Но пък е изкуство за хора, които търсят нещо свое и го намират чрез събития като нашето. Ако поставяме акцента върху отрудения зрител, „Aнтистатик“ нямаше да го има.

– Той не е вашата публика на практика.

С: – Напротив, ние не сегрегираме публиката си. Всеки е добре дошъл. Съвременният танц е инклузивно изкуство. То те включва. Но и изисква от теб. Иска да седнеш, да почетеш за него, да осмислиш някои детайли. Така че ето, нашият тийнейждър днес е на 16 и може би е с леко мутирал глас, но е абсолютно наясно накъде отива.

– Стефан, ти си любимо лице от киното и малкия екран. Как попадна твоето тяло в танцовата конфигурация на „Aнтистатик“?

С: – Ние имаме обща история с Вили и Ива, съученици сме. Трансформирахме се като артисти в края на 90-те при един и същи учител. Бяхме заедно в 4XC. Там е и идейният корен на „Aнтистатик“.

– Кое е най-голямото предизвикателство в програмата на фестивала?

В: – Тази година програмата е изцяло международна. Ние сме артисти, но когато сме организатори и куратори на фестивала, като започне едно представление го преживяваме по 100. Притеснявам се как ще мине, как ще бъде прието от публиката. Мисля го много повече от всеки свой пърформанс. Има огромна отговорност към зрителите като наредиш една програма.

Фестивалът тази година е фокусиран върху голото тяло, политическото тяло, тялото като сексуален обект. Тялото по време на война. Тялото като музикален инструмент. Съвършеното танцово тяло. Представленията са безкрайно различни. Малко оскъдно облечени са, факт, но това е – време на криза е!

– За пръв път имате представление за деца. Разкажете повече за него.

В: – Много се вълнувам! То е на немската компания Ligna. Както каза и Стефан, започваме да остаряваме и губим най-младата публика. А за да има публика, трябва да има образование към нея. Така че „Браво, деца!“ ще се изиграе два пъти и ще превърне децата между 8 и 12 години в съучастници. Ако то се приеме добре, значи има шанс да продължим с фестивала (смее се).

– Интерактивно ли е?

В: – Да, публиката е главен герой. Спектакълът е само за децата, родителите ще чакат отвън.

С: – Тази година „Aнтистатик“ е една от важните платформи за представяне на съвременно сценично изкуство от съседните държави. Визирам страните от бивша Югославия, Румъния. Дадохме си сметка, че и тримата сме били в голяма мрежа като танцова академия и знаехме какво правят колегите на други територии. Решихме, че може би трябва да показваме какво се случва и при нас. Те съседите са само на 500 км от нас, Любляна ни е най-далечната столица … Показваме категорично представления от близките нам държави.

– Къде сме ние като танцувална сцена на Балканите?

С: – „Aнтистатик“ си отгледа този проект. Това е биеналето, което в рамките на 4 дни показва подбрани представления от български автори. И то пред професионална публика от мениджъри, куратори, селектори в театри. Българската танцова платформа формира нещо като експорт бюро. Защото наши представления са канени навън, правят се копродукции чрез инструмента, който сме развили. Хората се интересуват, следят какво се случва с артистите ни. Така че сме съизмерими като конкуренция с Балканите.

– Защо тази година без българско участие?

В: – Защото взехме решение, че българското съдържание ще е биенално, през две години. През останалото време ще сме с международна програма. Български представления се играят целогодишно, нямат толкова кратък живот като преди. Вече редуваме една година международна, една година българска програма.

– Това с танца при вас като призвание как се разви? Родителите ви не се ли опитаха да ви насочат към някой „по-практичен“ занаят като счетоводството, например?

И: – Първите години, докато бяхме в 4XC, и тримата сме имали такива сериозни разговори със семействата си. Това ли искаме да правим, до колко е перспективно. За известно време бях в бизнес училище. Но накрая ни оставиха да си вървим по пътя и да си следваме мечтите. И това е най-важното, което един родител трябва да свърши – да не се меси в избора на детето си.

С: – Моите настояваха да мина в по-инженерните науки, свързани с математика и физика. Но като ударих две двойки на приемния изпит разбраха, че това е трудна задача. Ива го каза много хубаво – най-накрая ме оставиха да си троша главата с това, което обичам.

В: – Покрай нас родителите ни станаха най-големите почитатели на съвременното танцово изкуство. Сега като отидат на едно редово представление на „Раковски“ го гледат с други очи. А колкото до счетоводния занаят – ние станахме счетоводители покрай фестивала. И мениджъри. Има какво да се желае, но напредваме.

И: – Вече обичаме екселската таблица, така да го кажем.

В: – Генерално съвременния артист е човека-оркестър. Трябва да има минимум познания по мениджмънт, продуциране и счетоводство, защото иначе е невъзможно да оцелее.

И: – Това е проблемно, защото в един момент се отразява върху артистичната работа. И  не е само тук, в България, то е масово. В доста държави има все повече продуцентски организации, които поемат тази работа от артистите. Не можеш да жонглираш с толкова топки. Не е здравословно.

– Кое ви е било най-трудно като организатор на такова събитие?

В: – До преди няколко години нямаше финансиране по Национален фонд Култура. Научавахме резултати по проекти до месец, два преди фестивала. И ние винаги сме били или пред продажба на бъбрек, или на друго, за да спасим събитието. Тази невъзможност за едногодишно, двугодишно планиране, спира страшно много „Aнтистатик“, но и всички фестивали в България.

Сега имаме сериозна борба с маркетиране за публиката. В София, слава Богу, вече има доста събития за танц. Вече има конкуренция, което е чудесно. Съвременният танц е и в Бургас, и в Пловдив, където има фестивали. Аз се майтапя понякога, че можем да спрем, и съвременния танц няма да пострада. Но ако не бяхме започнали „Aнтистатик“ преди 16 години, съвременният танц в България щеше да пострада.

– Кое е най-странното място, на което сте играли някога?

И: – В стар завод за брашно в Португалия. Там ми беше премиерата на първото самостоятелно представление като артист. Друга локация, за която се сещам, са подземията на „Брут“ във Виена. Бяхме в стая с генератор за отоплението на цялата сграда. Беше топло не само за мен, но и за публиката.

В: – Сещам се за балкона на главната улица в Нови Сад. Правех кратки пърформанси по 10 минути всеки ден в рамките на един фестивал. Тримата сме играли в един басейн в Словения.

Иначе дебютът ни с Ива и една наша колежка – Мила Иванова, беше в басейн на Софийска централна баня. Сградата беше тотално запусната. По време на представлението басейна се пълнеше с вода и ние плувахме. Стефан в момента играе по някакви върхове, еко туризъм развива.

С: –  Бил съм на връх Бузлуджа, да, на паметника на Българско-съветската дружба..

– На фона на какво никога няма да тануцвате? Не говоря само за музика, а за социален звуков пейзаж от всякакъв характер.

С: – На Червения площад в Москва.

В: – На парти на Путин.

И: – На агресора. На фона на присъствието, енергията, образа, и всичко, свързано с нещо, което той руши.

Фотокредит откриваща снимка: Диляна Флорентин