• Мисля, че е важно да чувстваш, че имаш какво да кажеш, ако ще правиш изкуство.
• Този свят е съчетание между физическото и духовното и двете са взаимно свързани тук. Ако успяваме да ги балансираме,  тогава живеем пълноценно.
• Социалните мрежи са най-вредният ми навик.
• Изпълних мечтите, които имах като дете, сега мечтая да правя музика, която да се свързва с възможно най-много души.

Чували ли сте името Кирил Хаджиев? Зачудихте се, нали? Ако обаче спомена псевдонима му – Тино, съм убедена, че

в съзнанието ви веднага ще зазвучи някоя от докосващите песни

на нашумелия млад изпълнител. Любовта му към музиката се корени дълбоко в детските му години. Като малък пише стихотворения и е увлечен от енциклопедиите. Касетките, които слуша у дома, обаче докосват “струните” на музикалната му душа. Останалото е една интересна история, която успешно разказва на нас – своята публика.

Разчита на интуицията си,

изградена на сцената в училище, улиците в Балчик, където се е подвизавал като уличен музикант, и клубовете из страната. Пред широката аудитория го представя шоуто “Гласът на България”, в което за малко да не участва.  За пътя към голямата сцена, уроците на живота и красотата на музиката разговаряме с Тино. 

– Здравей, Тино. Срещаме се няколко дни, след като представи новата си песен – “Дишай”. Създаваш я още през 2022 г., но финалната и версия и клипът и става факт едва сега. Би ли ми разказал малко повече за снимачния процес?

– Наистина написах песента много отдавна. Започнахме да я свирим на моите концерти през есента на 2022 г., за да усетя как звучи на живо. Тогава версията ѝ беше доста по-различна. Направих я още преди заминаването си в “Сървайвър”, но когато се върнах – имах нужда да пусна друга песен. Покрай концерта си в столичен клуб се запознах с известния украински продуцент – Томаш Лукаш. Сприятелихме се и се уговорихме да се видим. Тогава му пуснах демо записа на “Дишай”. Предизвикателно го попитах какво би направил с нея. Винаги търся погледът на истински продуцент, когато работя по песен. В случая той толкова разгърна парчето и го промени. Подтикна и мен да отработя някои части и да получа нови идеи. Песента е плод на нашето запознанство и ми

харесва да има причина от личния ми живот,

която да е синхронизирана с издаването на даден сингъл.

– Казвал си, че любовта е “двигателят” на вдъхновението ти да пишеш музика и текстове. Кое е най-съкровеното и лично парче, което си създавал до момента?

– Истина е, че любовта е вдъхновение, но не само тази обвързана с интимност. Същото важи и за тази към всички останали хора и музиката като изкуство. Винаги създавам музиката на първо място, а след това започвам да мисля за думите. Подсъзнателно си намирам такива. По-късно те ми подсказват и темата, за която дори не съм подозирал, че искам да говоря. Относно

най-личното ми парче – бих посочил текста на песента ми “Мисъл”.

Това може би е песента, заради която ми се налага да сдържам сълзите си на сцената. Публиката също усеща текста ѝ. 

– С дебютния си албум питаш публиката “Може ли да кажа нещо”. Кое е “нещото”, което би искал да изкрещиш, за да те чуе целият свят?

– По-скоро се опитвам да насоча вниманието към това, че е важно да имаш какво да кажеш, ако ще правиш изкуство. Бидейки част от публиката, самият аз също изисквам съдържание.

Искам да ми бъде казано нещо с творчеството на дадения артист

и да усетя каквато и да е автентичност. Не изисквам философски текстове или велики каузи в музиката, а просто автентичност. Останалото е въпрос на диалога, който ще се получи между публиката и твореца. 

– В една от песните от него – “Брак”, пееш за жена, която е останала твърде дълго във връзка с насилник. Има ли конкретно послание, което би искал да предадеш с нея? 

– Достатъчно е да наблюдаваш какво се случва около теб, за да си вдъхновен  да кажеш нещо. Наблюдавал съм го и в личния си живот. Песента така и не излезе като сингъл, но наскоро я изпълних за първи път на живо. Може би някой ден ще ѝ обърна по-голямо внимание. Тя се фокусира и върху нещо, което не се взима много сериозно –

психичното здраве на жените, жертва на домашно насилие.

Общувал съм с немалко такива и трябва да призная, че забелязах, че много от тях се задържат в подобен тип отношения и дори ги търсят. Често представите им за любов са изградени на базата на травма, сформирана още от детството им. Просто това бива възприемано като любов. Имат и доста ниска самооценка и бъркат насилието със страст. Именно поради тази причина е важно да обърнем внимание на психичното здраве и на жените, избиращи насилници за партньори.

– Споделял си, че самият ти си посещавал психолог.

– Продължавам да посещавам психолог, наскоро дори се включих в групова терапия. По време на всяко събиране се работи по житейската история на един от групата и всеки се превъплъщава в хора от живота му. Винаги участниците намират и себе си в ролите. Хората имаме изградени

сложни защитни механизми, които обикновено ни пазят от болката,

но и прикриват истинските причини за проблемите ни. Когато обаче попаднем в “дупка”, не бива да се притесняваме да се обърнем към терапевтите за помощ. Просто спестява време да се разберем. Понякога ни спасява и от това да не пропилеем живота си в лууп. 

– Виждали сме много примери за това как млади артисти попадат в подобни “дупки” и изпитват страх преди излизането си на сцената или напрежението от славата превзема живота им. Има ли нещо, което музиката ти е отнела?

– Сама по себе си музиката не ми е отнела нищо. Музикалният бизнес обаче изисква едно определено ниво на отдаденост. От своя страна, тя често е свързана с някои жертви. Те обаче са много по-сладки, когато се занимаваш с нещо, което обичаш. Ако трябва да отговоря по-конкретно – балансът между това да се продаваш като артист и да запазиш интереса си към музиката, олицетворяваща вдъхновението ти, е много тънък.

Необходима е стабилна емоционална интелигентност,

за да жонглираш ловко с това кога работиш и кога се наслаждаваш на вдъхновението си. В крайна сметка – се намираме на този свят, за да съчетаем физическото с духовното. Ако успеем да го правим, то тогава живеем пълноценно. В противен случай – оставяме мечтата ни да се превърне в едно хоби и се налага да чакаме свободно време, за да живеем. За мен музиката е и професия, а работата е нещо свято. Разбира се, много са важни и работните места, през които минаваме, докато растем – тези, които ни дисциплинират. Работил съм в книжарница, в кол център и на атракции в Златни пясъци. Тогава се чувствах сякаш не съм на правилното място. По-късно осъзнах, че това са били необходими изпитания. Когато имаш посока, в която да гледаш – те се преживяват и

не се чувстваш сякаш животът ти минава на лента

и чакаш петък да дойде, за да приключи всичко.

– Говориш с голяма любов за творчеството си. Тази твоя отдаденост “блика” и от видеоклиповете към парчетата ти. Определяш един от тях – “Допаминова утопия” за приключенски и труден. Кое беше най-голямото предизвикателство, пред което беше изправен по време на снимките? 

– Когато снимаш с режисьора Свилен Славов, трябва да бъдеш изключително смел. Често се шегувам, че “Сървайвър” беше загрявката ми за заснемането на този клип. В него ми се наложи да изграя собствения си труп –

да лежа неподвижно в кал, прах, багажник на автомобил.

Специално за видеото бракувахме автомобил и симулирахме катастрофа. Бях затворен и в аквариум. Най-трудно ми беше да лежа в тинята на езерото при ниските температури в гората през есента. След 30 минути в ледената вода трима души сваляха дрехите ми, защото треперех толкова много, че не можех да го направя сам. 

– За всяка следваща твоя песен е характерно различното звучене. Започваш да твориш на клубната сцена, но си споделял, че сега си се насочил към електронната музика. След дебютния албум и съпътстващата го слава успя ли да откриеш стила, който да наречеш свой?

– Бих казал – поп музика, защото според мен тя трябва да е стилът, който съчетава най-доброто от всички други стилове. Какви “фокуси” ще използвам, за да я направя такава? – “Коктейлът” винаги съдържа най-различни съставки. 

– Доколкото ми е известно, първите ти изяви на сцена започват в гимназията, дори си пял по улиците на Балчик. Ако можеше да се обърнеш към малкия Тино, който тепърва “прохожда” в света на музиката – какво би му казал?

– Бих му казал, че се справя. Поглеждайки назад, преди си мислех, че е имало много неща, които мога да направя по-добре. В даден момент обаче осъзнах, че всъщност не е било възможно. Тогава съм правил всичко по силите си, уповавайки се на своите виждания и усещания за света и съм се учил и продължавам да го правя. Често хората се упрекваме, че не сме напреднали достатъчно, преосмисляйки даден етап от живота си. Ако обаче бях направил нещата различно, то

вероятно щеше да бъде в ущърб на други преживявания.

Каквото е трябвало да се случи, се е случило. От сегашна гледна точка – ми се иска да съм бил по-дисциплиниран. И в момента се стремя към същото. 

– Какво те разсейва към днешна дата, имаш ли вредни навици?

– Социалните мрежи. Наскоро промотирах телефон с копчета и си направих експеримент. Опитах да прекарам 5 дни с него. Чувствах се свободен, когато нямах възможността да посегна към Instagram и Facebook. Останах сам с мислите си. Спомням си, че преди време дори си закупих приложение, което да блокира достъпа до социални мрежи за определен период. От друга страна,

се почувствах странно, защото когато нямаше как да вкарам локацията в телефона си

и да отида до желаната дестинация или да покажа нещо на някого, докато си говорим. Освен това – като артисти днес сме облагодетелствани, благодарение на социалните мрежи. За нас те са велик инструмент. Предполагам както с всичко – въпросът е в баланса. 

– Обикновено децата искат да станат принцове, пожарникари, полицаи или лекари, когато пораснат. Музиката винаги ли е била твоята мечта? 

– Като дете пишех стихотворения и четях много приключенски книги. Бях и фен на динозаврите. Разбира се, понякога си се представях като учен. От момента, в който станах меломан – откривах касетки вкъщи и ги слушах с часове, започнах да си се представям на сцена. 

– “Гласът на България” също изиграва важна роля в музикалния ти път.  Кой беше най-ценният урок, на който те научи това състезание?

– За малко да не се включа в “Гласът на България”. Идвах от алтернативната клубна сцена и

мечтаех да постигна успехи в музиката

по начина, по който са го направили моите любими музиканти – чрез създаването на уникална музика. Притеснявах се какъв имидж ще ми създаде сцената на предаването. Два пъти отказвах да се включа след покана от тяхна страна. Големият урок, който научих със стъпването си на тази сцена, беше, че артистът сам определя какво ще каже на публиката си и какво впечатление ще създаде. Много е важно творците винаги да се качват на сцената с концепция.

– Смяташ ли, че един млад изпълнител би могъл да пробие на пазара у нас, единствено благодарение на подобни формати?

– Не, един артист вече може сам да си е лейбъл. Важното е да има концепция и план. Не трябва да забравя да комуникира с публиката и да разпространява творчеството си. Пример за изпълнители, успели по този начин, са “Молец”. 

– Как смяташ – съвместните ти парчета с артисти от ранга на Графа и Михаела Филева по-скоро прецедент ли са за българската сцена, или все по-често се случва млади артисти да застават “рамо до рамо” с вече утвърдилите се певци?

– Най-важно е този утвърден артист да види у теб качество, което притежава и той. Ако може да застане до теб като равен в една песен – нещата се получават.

Тогава няма как и публиката да не те види през неговите очи.

Това те извисява на едно друго равнище. До мен също вече се допитват по-млади артисти за колаборации. Бих ги посъветвал, когато предприемат този маркетингов ход, да не бъде на всяка цена. На първо място винаги трябва да бъде музиката. Ако песента е наистина невероятна сама по себе си – тя може да стане хит, дори и да не е колаборация. 

– Твориш и заедно със своята приятелка Nicka. Интересно ми е давате ли си съвети за текстове, а може би и за музика?

Винаги си даваме мнение. Тя е може би най-всеможещият артист, който познавам. Може да направи пълна продукция – композиция, текст, аранжимент и обработка, съвсем сама. Наскоро излезе дебютният ѝ  албум – “Най-лошият човек на света”. Аз съм ѝ повече фен, отколкото коректор. Тя ми дава съвети по-често, защото технически е много по-развит музикант. От 5-годишна участва в конкурси за пиано с творби на Шопен и Рахманинов. Винаги внимавам какво ми казва, дори да избера да се доверя на своя усет.

През годините не споделях с никого стремежите си да се занимавам с музика,

не исках да ходя на уроци, не се образовах в посока на теорията. За сметка на това развих интуиция. Тогава чувствах създаването на музика като твърде лично. Криех го от света, защото смятах, че ако пристъпя към обучение или го споделя с други хора и потърся одобрението им – ще загубя нещо много лично.

– А какъв е Тино извън сцената? Обичаш ли да пътуваш например?

– Музиката ми дава и всичко останало, от което се нуждая. Благодарение на нея, пътувам, срещам се с нови хора, участвам в безумни приключения като “Сървайвър”. Тя е прозорецът, от който гледам света. Позволява ми да разширя “панорамата” все повече и повече.

– За какво мечтаеш?

– По един или друг начин, бляновете, които имах като дете, вече се сбъднаха. В даден момент се озовах в състояние, в което отново имах нужда от детска мечта. В момента тя е да правя музика, което се свързва с възможно най-много души.