• Прекарах цялата пандемия в разговори с Цветана Манева –  каква по-хубава ваксина.
• Ако я нямаше любовта, щяхме да умрем от скука и всичко наоколо щеше да е пустиня.
• Несигурността ме кара да работя по-добре.
• Актьорите са моите гласове, моите рупори, моят шанс да бъда чута.

В първата част от интервюто ни с Яна Борисова си говорим за приятелството ѝ с неповторимата Цветана Манева, за спектаклите „За любовта…“ и защо ни е трудно да говорим за чувствата си. Ето и как продължава нашият разговор…

– Ако любовта беше човек, какво бихте ѝ казали?

– Не съм подготвена за среща с любовта, ако беше човек. Мисля си, че е жена и най-вероятно бих ѝ казала „Ти луда ли си?“. Мисля, че ѝ говоря непрекъснато от доста години насам. В крайна сметка някой ден ще се разберем. Тя постоянно продължава да ме учудва.

Няма специалист по любовта.

Понеже аз пиша, много хора ми се обаждат с въпроси като към психолог, разказват ми свои истории. А на мен ми става смешно, защото аз наистина нямам отговори. Когато пишеш за любовта, когато я изследваш, на колкото повече въпроси си отговаряш, тя толкова повече нови въпроси генерира. И това ѝ е прекрасното.

– На едно място казвате, че обичате да пишете, защото Вие сте властелин на историята и всичко зависи от Вас. Ако можехте да пренапишете света ни днес, какво бихте променили?

– Много хубав въпрос и много голям, за да мога да отговоря… Честно казано, когато започнах да пиша – нямах намерение да го правя, беше някаква необходимост да разказвам истории, които са свързани с мен. Занимавам се с територии, които са ми познати, където имам емоционална чувствителност и знание. Когато става дума за света, той е толкова необятен и толкова по-голям от мен, че не съм сигурна, че съм заслужила аз точно да го променям.

Според мен човек трябва да се занимава с парчето от света, за което има яснота.

За мен светът е прелестен, но неясен –

има места, които приличат на изоставени от Бога, има хора, които аз никога не бих измислила като автор, мисля че и Джоан Роулинг не би – толкова са зловещи. Пълно е и с прекрасни хора, на които никой не обръща внимание, или прелестни книги, които никой не е прочел. Но най-вероятно светът е измислен така неслучайно, може би трябва да има добро и зло. Не съм сигурна, че се е родил човек, който знае как  би станало по-добре. И не знам, дали ако някой трябва да променя света, трябва да съм аз.

– Вие често работите с един и същ екип от хора като режисьорите Димитър Коцев-Шошо и Галин Стоев, това ли са любимите Ви режисьори?

– Нямам любими режисьори, имам любима работа с тях. Мои пиеси са поставяни и в много други държави от режисьори, част от които не познавам.

Да си режисьор е прелестна професия, но е много далеч от мен.

Аз не бих могла да съм режисьор при все, че съм режисирала свои детски пиеси, понеже имам детско самочувствие и съм се осмелявала. Но в България наистина основно съм работила с Галин Стоев. Също така с Вежен Велчовски, Стилиян Петров, с Димитър Коцев-Шошо. Просто тези, които изброихте, са най-добрите ми приятели и всички помнят тях, може би са и най-популярните постановки. 

На мен много ми се иска да не тъпча на едно място. В театъра в България дойде един момент, в който каквото и да напишех  – се поставяше, театрите чакаха новите ми пиеси. Имаше нещо, което започна да ме притеснява в това, защото ме правеше ленива като автор. Като става дума за творене, славата доста корумпира – започваш да очакваш успеха, започвах да свикваш, че пишеш добре.

Може би пандемията изигра важна роля и ме отрезви.

Благодарение на Цветана и спектаклите, които правим, се събрахме една група артисти, имаме си и име – Stage Hearts. Това са хора на изкуството от различни професии, с които започнахме да работим заедно. Там са маестро Милен Кукошаров, който е моят любим композитор и музикант, може би един от най-талантливите хора, които познавам. Там е Димитър Коцев-Шошо, продуцентката Катя Костова, Елис Вели – прелестна сценографка и художник, и още няколко души, както и много актьори.

С тях се чувствам много комфортно и заедно започнахме да обменяме идеи. За всички ни е важно да се прави изкуство по начин, който на нас ни харесва. Тази група стана доста независима и виждам, че в последните години повечето проекти, които правя, са такива – свободни проекти, които не са обвързани с държавни институции или театри. И е много по-страшно, много по-сложно, но и много по-свободно. 

Това ме кара да се чувства жива.

Несигурността ме кара да работя по-добре

и да не разчитам на това, че всичко е сигурно и винаги ще се получи добре, защото невинаги става така и това е част от пътя. И както каза навремето една моя приятелка: „Когато става дума за изкуство, никой артист не подписва договор със съдбата, че всичко, което направи, ще е много добро“. И аз много пъти съм се опарвала от собствената си самонадеяност и сега много внимавам с какво се нагърбвам, какво мога и какво не. Задължително трябва да ми е и интересно и както в любовта, трябва да има страст.

– Всеки път ли създавате героите си, мислейки за конкретни актьори, които да се превъплътят в ролите?

– Мога да си го позволя. И това не е самочувствие, така започнах. Това е лично моя технология, която не е универсална. Има великолепни текстове за театър, които не са писани за конкретни актьори.

На мен ми е по-лесно да чувам в главата си гласа на човека,

който ще изрича текста. Може да е и защото не съм толкова добра, колкото всички смятат… Но това важи, докато пиша пиесата. След това, както много пъти се е случвало, тя отива в ръцете на други режисьори и актьори, които не познавам, в други държави… Така че това е нещо, което важи само за мен – само докато пиша текста, и ще го правя, докато мога да си го позволя. 

Работата на драматурга е много особена, защото ако пишеш честно и си истински творец,

пишеш, защото имаш да кажеш нещо,

това е лична нужда. Това, което казваш може да е важно за твоята гледна точка, за личната ти история, нещо, което искаш да разкажеш, защото си преживял или, ако имаш адресат, искаш да кажеш нещо на някого, но реалността не ти позволява да го направиш. Или те е срам, или не е редно, или не можеш да събереш смелост да го направиш. Драматургът, за разлика от всички останали хора на земята, има правото и шанса неговите думи да бъдат изричани от други. Е, аз се възползвам от този свой шанс на 1000%, защото актьорите, с които работя, казват нещата, които са важни за мен и искам да изкрещя. В този смисъл

те са моите гласове, моите рупори, моят шанс да бъда чута,

разбрана и думите ми да стигнат до хората, до които искам да стигнат. 

Актьорите, с които работим са избирани един по един – те са хора, много близки до мен или такива, които аз много съм харесала в други проекти. Идеята на тази група актьори, които произнасят мои текстове, е не да си приличат, не да са най-известните на света, а да вълнуват мен, да разбират текстовете ми и да са много различни. Различните актьорски гласове ми осигуряват много повече емоционални канали, по които да стигам до повече хора. 

– Ревностна ли сте към текстовете си?

– Ревнива съм към хора, на които не вярвам. Към хората, които харесвам и които са ми доказали, че мога да им имам доверие и знам, че ще се грижат не само за текста ми, но и за представлението, съм много демократична.

Цели страници са махани от мои пиеси

в името на това да се получи добра постановка, защото театърът е такова изкуство – то е много над всеки един от артистите, които се опитваме да го правим. Така че съм ревнива, ако някой посегне на текста ми без мое позволение или без да сме се уговорили за това.

– Казвате, че човек трябва да има много добра причина, за да седне и да пише – какви са Вашите причини?

– Всеки път са различни. Писането не е професия. За мен писането е състояние на духа. Трябва да изпиташ някакво вълнение или необходимост, за да седнеш и разкажеш една история, независимо в какъв жанр го правиш. Авторът трябва да е развълнуван, не трябва да е апатичен.

Истинските автори са много чувствителни същества,

повечето пият, някои се самоубиват. Не са съвършени като хора, но имат мембрани на душата, които улавят неща, на които останалите хора не обръщат внимание. Писателите и артистите са за това – да реагират на всичко онова, което другите не забелязват, или са неспособни да изрекат. Те се грижат да има красива страна на живота, хората да имат алтернатива на бита си. И това си има цена.

Вдъхновението идва и си отива, когато си поиска, така че причините да пишеш трябва да са различни. Понякога е от мъка, понякога е от радост, понякога е към определен човек, а друг път просто история, която ме разсмива и не искам да забравя.