Боян Иванов е директор на Драматичен театър „Сава Огнянов“ в Русе от 2022 г. Макар за кратък период под неговото ръководство вече отчетливо се забелязва смяна на атмосферата, стремеж към обновление, надграждане на репертоара, въвличане на нови млади актьори в трупата. Всичко това не може да не предизвика уважение и желание към необходимото публично внимание.

Art Portal представя Боян Иванов с идеята това да привлече от една страна фокуса към работата на менажирания от него театъра като средище на съвременния дух. И от друга –  като място, в което широк диапазон от публика може да разпознае вкусовете си.

– Боян, вече една година сте директор на Драматичен театър “Сава Огнянов” в Русе след конкурсa, който се проведе миналата година. След този период, може ли да кажете с какви илюзии се разделихте и кои от очакванията ви се оправдаха?

– Много интересен въпрос! Първата ми голяма илюзия, с която се разделих, беше свързана с репертоара. Оказа се, че не може да бъде такъв, какъвто си го представях. Беше сложно да се организират точно тези режисьори, спрямо конкретните проекти, с които планирах да започна и то в определената предварително последователност, за да има някакво надграждане. Оказа се, че

трябва да работим в много по-хаотична среда и да се решава всичко в движение

Въпреки това аз си бях обещал, че няма да се впускам в безразсъдни начинания, а по-скоро ще разпределям силите на актьорите и на целия екип на театъра, защото

русенският театър е много играещ, той постоянно пътува

Въпреки промяната в репертоара, това не се отрази на линията, която бях решил да лансирам. За първи път в живота ми се налага да си дам сметка колко малко време е една година. Започнахме с

изграждане на страшно много неща наново: ребрандиране, нова визуална идентичност, нов начин на рекламиране онлайн,

а 12 месеца определено се оказаха недостатъчни за всичко изброено.

В същото време продължаваме да държим театъра в добро финансово състояние, без да правим никакъв компромис със спектаклите в програмата, дори в момента продуцираме две много големи заглавия, които трябва да излязат наесен. Паралелно с това

успяхме да се включим в два мащабни международни фестивала

– “Бабел” в Румъния, където гостуваме на 5 юни с “Изчезващи” на режисьора Димитру Акриш и в град Дьор – на фестивал в рамките на Театралната олимпиада в Унгария, която тече в момента, където ще излезем пред публика на 10 юни с “Балкански синдром” по Станислав Стратиев, режисьор Недялко Делчев.

– Разкажете повече за проектите, които са на дневен ред в момента? Какво да очаква публиката на Драматичен театър Русе през следващия сезон?

– Подготвяме две неща едновременно. Анастасия Събева репетира “Марко от Прилеп”. Това е, все още, работно заглавие, по-важното е, че става дума за

нова българска пиеса, която досега не е била поставяна в България

Неин автор е Владимир Левчев. Това е единственият му драматургичен текст. Бил е публикуван в списание “Театър” преди години и определено ни грабна и жанрово, и като теми. Близко е до естетиката на “Кралят Елен”, постановката, с която Анастасия Събева много ме впечатли като режисьор преди време.

В същото време аз самият

репетирам “Странна случка с куче през нощта”, драматизация на Саймън Стивънс

по едноименния роман бестселър на Марк Хадън. До мен е екипът, с който от години работим заедно. В този проект театралният език ще бъде

обогатен и чрез изразните средства на технологиите и видео мапинга

Също така, радвам се да споделя, че от ранната есен Лили Абаджиева ще постави на сцената на русенския театър. Става дума за текста “Кафенето” на Карло Голдони, който не е поставян никога в България. Аз изключително харесвам тази драматургия, в момента се подготвя разпределението по нея. Другият

акцент за новия сезон е “Куцльото от забутания остров” от Мартин Макдона.

Проф. Пламен Марков го поставя 20 години след същата си адаптация в репертоара на Малък градски театър “Зад канала”. Голямото събитие тук е, че спектакълът ще събере за първи път

на една сцена след повече от 15 години Мая Новоселска и Кръстьо Лафазанов.

– Поздравления за вас и екипа ви – смели решения и заявка за съвременен театър!

– Благодаря, в това число трябва да добавя и още едно българско заглавие “Духът на поета” от Стефан Цанев, което ще постави щатния ни режисьор Ивайло Ненов.

– В този дух, със сигурност вече отчетливо може да регистрирате какъв е начинът, по който се променя пред очите ви публиката в Русе. Как се развиват театралните й вкусове?

– Няма логика, ако трябва да съм честен. При всички случаи трябва да кажа, че

русенската публика харесва български заглавия

“Балкански синдром” е добър пример за това и се радва на константен интерес. През есента ни предстои още едно национално турне с него. Недялко Делчев направи много хубав “превод”, намери как да комуникира текста от времето на перестройката със съвременния зрител.

Аз, от своя страна, абсолютно умишлено запазих доста от старите заглавия в репертоара на театъра, които

поддържат един конкретен диапазон публика,

за която нашият екип все още не продуцира нови представления. Става дума за по-комерсиални постановки, без които си даваме сметка, че не може.

Нашата задача беше да предложим заглавия за по-претенциозна публика. Така се създаде международното партньорство с екипа на “Изчезващи” по пиесата на Елизе Вилк, която наскоро спечели Националната театрална награда на Полша.

Съвсем целенасочено исках този проект да се реализира, за да може да кандидатстваме с него за участие в международни фестивали. По този начин

репертоарът се таргетира за значително по-широк спектър публика

Едновременно с това забелязвам и нещо много интересно – завръщането на младите хора в града. Аз работя отдавна в Русе и дълго време виждах отсъствието на цели две поколения, основно представители на възраст между 25 и 45 години. Това завръщане изглежда много обнадеждаващо, както за града, така и за културните институции в него.

– На базата на вашия опит към днешна дата, ако трябва да посъветвате свой колега дали си заслужава да се ангажира с нещо толкова отговорно като директорския мандат в театър, бихте ли го окуражил?

– Бих мотивирал, да, но с условието, че всичко това има смисъл само ако се движи по линията на градивната промяна. Това беше и стимулът за мен самият по примера на Плевенския, Благоевградския и Габровския театър, например, като средища, водени от млади професионалисти. Исках да се създаде още едно място, в подобен контекст на духа, екипът и трупата да са удовлетворени. А

удовлетворението идва от качествена работа и не на последно място от участия във фестивали

Аз съм завършил театрална режисура в Германия, познавам добре механизма на работа там. Далеч съм от мисълта, че това може да се случи в България. Още повече, че финансирането е на друг принцип. Но важното е

да се вдигне нивото, да се взаимстват добри примери

Така, че воля, желание и визия трябва да съпътстват всеки, решил да се заеме с подобна ръководна позиция, а целта да е търсене на европейско ниво.

Защото наскоро бях на обиколка из румънските театри и за съжаление констатирам, че ние сме на светлинни години след тях. Това, разбира се, е следствие на много фактори.

В България е прецедент финансирането

и фактът, че театърът трябва сам да плаща заплатите на цялата трупа. В Румъния, например, имат субсидии. Те зависят също от приходите си, но заплатите им в никакъв случай не се влияят или не са застрашени. Това до голяма степен е и причината у нас да наблюдаваме този бум на комерсиални спектакли. Едва през последните години някои колеги и директори на театри

започнаха да залагат на по-рискови и претенциозни заглавия

Системата на обвързаност с приходите обаче е направена така, че рискът трябва да е сведен до минимум. Но изкуството по своята същност е устроено по начин, че

когато не рискуваш няма как да има напредък.

– Кои са съмишлениците, на които разчитате като институционални партньори от гледната си точка на директор на русенския театър?

– На първо място трябва да спомена общината, която изключително много ме подкрепя. За всяко нещо, за което съм се обърнал към тях, съм получил съдействие. Това е

цялостна политика от страна на кмета Пенчо Милков,

който помага както на нас, така и на операта и на кукления театър. Движим заедно и международните си партньорства. Например сега, на фестивала в Румъния, ще има представители и на общината, с които пътуваме заедно с идеята да затвърдим планираните разговори за колаборации с колеги от цял свят.

– Мислите ли, че днес, във века на технологиите и хибридните артистични практики, театърът трябва да говори на няколко езика, за да бъде чут по-добре?

– Аз имам много ясен спомен от средата на 90-те и началото на 2000-та година, когато в българския театър имаше много режисьори, които се

интересуваха от развитието на театралния език

Това напоследък сякаш остана встрани, макар, че има колеги, които продължават да работят в същата посока. Според мен този процес е много важен и в него е бъдещето.