• Мисля, че човек никога не е завършен сам по себе си.
• Първото издание на книгата се продаде без реклама, от уста на уста.
• Аз просто много обичам разни неща и нямам търпение да ви разкажа за тях.
• Заинтригуван съм от въпроса за Божественото.

Място, където времето сякаш е спряло. Чаша добро питие и поет. Каква по-добра комбинация? Една от онези вечери, в които си припявам „Не, не ми се прибира“. Но всъщност слушам песента Chet Baker в изпълнение на Ива Янкулова и „Молец“, създадена по стихотворението на Иван Ланджев. Напоследък я слушам доста.

Доста и чета от творчеството на Ланджев.

Той е поет и есеист. Негови книги с поезия са „Ние според мансардата“ и „Ти, непрестанна новина“. Последната му книга „За неизбежната случайност“ с есета и фрагменти излезе миналата година.

От всичките изкуства писането на добра поезия ми се струва най-трудно. Мисля, че това е най-вече дар, който имаш и не толкова умение, което можеш да развиеш. Иван Ланджев определено е един от младите български поети, които впечатляват с таланта си, рефлективността и ерудираността си, боравенето с думите и умението да те пренесат в един различен свят. Трябва да прочетете стиховете или есетата му,

за да прозрете дълбочината на душата му.

Ако все още не сте се докоснали лично до последната му книга „За неизбежната случайност“, може би сте я виждали в класациите на най-продаваните книги. Със сигурност ви е попадало и клипче, в което Захари Бахаров чете „Българско селфи“ – текст, написан именно от Иван Ланджев.

Освен че е поет и есеист, дълги години той е бил и сценарист на сериали като „Стъклен дом“ и „Под прикритие“. За себе си казва, че е „професионален меломан“, свири на китара, участва в театрална постановка, обича бокса и шаха и всичко това докато е криейтив директор в рекламна агенция.

Когато срещнеш интелигентни хора, те оставят отпечатък в съзнанието ти. За една такава среща ще прочетете в следващите редове – разговор за живота, философията и поезията на Иван Ланджев.

– Здравей, имайки предвид всичко, което си, и целия интелектуален багаж, който си събрал през годините – кажи ни как се става Иван Ланджев?

– Става се рано – с нежелание, защото всъщност съм нощна птица и обичам да стоя до късно. Така че се става с лека досада, пие се кафе. След него и всички останали сутрешни ритуали лека полека се става Иван Ланджев. Това е буквалният отговор на въпроса. Иначе – не знам как се става. Странни житейски обстоятелства, или пък банални, са се насъбрали. Майката на Иван го е възпитавала, отглежда го и той става Иван.

За добро или за лошо, така се е получило.

Работим по ставането на Иван Ланджев. Според мен той не е „завършен продукт“ все още. Работи се да стане по-добър.

– Достижимо ли е творец да се превърне в един „завършен продукт“?

– Първо, „продукт“ е казано шеговито, човек не е продукт. И мисля, че човек никога не е завършен сам по себе си. Макар че сме крайни същества, краят е отворен.

За времето, което ни е отредено тук, никога не сме „довършени“.

Така че не знам какво точно ще рече това клише на поп културата и на self-help литературата „да бъдеш себе си“ и понякога го иронизирам. В етически смисъл трябва да си верен на принципите си и да си себе си, да, но в един чисто житейски план – ти никога не си последната, завършена версия на себе си. Човек се себеизгражда, докато е жив.

– В този ред на мисли в един от текстовете си ти пишеш „Ако ще бъдеш някой, не избирай себе си“…

– Според мен има едно естествено стремление на човека да става нещо по-добро – в каквито аспекти се сетиш. Независимо дали сме вярващи, или не – като рожби на християнската култура, повече или по-малко сме родени грешни, така че има какво да изкупваме. Има какво да става по-добре. В този смисъл „не избирай себе си“, защото можеш да бъдеш нещо повече.

– На едно място казваш, че „Човек чете, за да не е самотен“, а защо тогава пише?

– Може би отчасти по същата причина. Защото първо си читател, а после, с едно детинско нахалство и наивност, си казваш „Защо не пробвам и аз така?“.

– Според теб има ли добра и лоша поезия?

– Категорично мисля, че да. Има едно разпространено схващане от вече отминали времена в България, че поетът може да се нарича само Поет с главно „П“ – тоест много високо талантлив и гениален, останалите не заслужават тази „титла“. И да, има поети с главна буква, но има и средни поети, и посредствени поети. Има и съвсем бездарни поети, които може би не отговарят на сакралния дълг на поезията към абсолюта. Не бих се свенил обаче да нарека поет някой, който, меко казано, не ми е любимият автор, няма да му отрека самата възможност да се докосне до поезията, само защото не ми е любим…

Има висока поезия, но човек може да пише и лоша поезия

в крайна сметка – не в етическия, а в естетическия смисъл. И мисля, че част от популярната поезия, която се разпространява в социалните мрежи, (така наречената insta poetry) не е много добра поезия. Разбира се, това е субективно. Нека времето и читателите да отсъдят.

– Текстът „Българско селфи” определено се отличава в творчеството ти. Какво е отношението ти към факта, че може би някои хора те свързват само с него?

– Не мога да ги съдя. Много бих се радвал, ако това ги провокира да прочетат стихотворенията ми. Текстовете заживяват някакъв свой живот, над който аз нямам контрол.

Не съм знаел, че този текст ще стане толкова популярен

две години след написването си. Дори се чудех дали да го оставям в книгата, но моят редактор – Георги Господинов, ме окуражи. Защото вътре има цял пласт, цяла глава със злободневни теми, публицистични текстове, посветени на социални проблеми, за които си казвах „Няма ли да стоят странно в книга?“. Времето вече е минало и на хората може да им се сторят странни – няма да помнят препратките. В крайна сметка с Георги Господинов решихме да има и такава част – като снимки на даденото време. А накрая се оказа нещо, което не сме подозирали – две години след написването си този текст, по някаква странна ирония не на съдбата, а на историята, е станал дори по-актуален и по-релевантен. Разделението в обществото, за което текстът говори, е станало по-задълбочено.

– Видеото със Захари Бахаров, който рецитира „Българско селфи“, стана viral в социалните мрежи. Има още две такива с Теодора Духовникова и Бойко Кръстанов. Как решихте да ги запишете?

– Решихме го спонтанно. Книгата излезе, докато мен ме нямаше в България. Когато се върнах, направихме няколко четения в различни градове в страната и подкрепата, която срещнахме, много ни окуражи.

Първото издание се продаде без реклама, от уста на уста.

Така че с идването на есента си казахме, че трябва да направим нещо за тази книга. Измислихме тази идея – с видеата и мои любими актьори. С тях съм работил през годините, а освен това в „Поетите Live“ те изпълняват мои текстове. Аз много харесвам това, което те правят, и се оказа, че те харесват нещата, които аз пиша. Рени Чавдарова засне видеата. И трите са много различни.

И съм благодарен за това, което се получи.

Текстът, който изпълнява Теди Духовникова е всъщност текст от мъж за жена. Той е лична история и тонът е изцяло мъжки. Тъкмо затова исках да го направи жена, а конкретно исках да го направи точно тя, защото притежава това особено присъствие. Другото е това, което направи Захари – със своя тон, със своето специално качество и начина, по който ти казва нещата направо, без излишно украсявания и орнаменти. Третото пък е това с Бойко, който ми е почти връстник. Той прочете един мой текст за детството през 90-те и мисля, че добре знае за какво точно говоря, случвали са му се същите неща.

„Надявам се да видиш
най-красивите места.
Желая топло време
и спокоен сън.
Носѝ подробна карта
на злините вън.“

– Това е цитат от стихотворението ти „Чет Бейкър“. За какво му е на човек „подробна карта на злините“?

– Странно е авторът да обяснява какво е искал да каже авторът… Донякъде музиката на езика ме е закарала до тази фраза, звучала ми е добре. Но само донякъде. От друга страна, това е говорене пост-раздялата, след свършения факт – писмо, което не очаква отговор. Съдържа обръщение, съвети, поръчения, които не са поискани. Този, който говори, е загрижен по някакъв странен, егоистичен начин за живота на тази жена, която вече не е с него, за живота ѝ след него. И си позволява да отправи този непоискан съвет, да каже „Внимавай, картата на живота оттук нататък е пълна със злини, няма да е лесно. Трябва ти ориентир…“

– Друг мой любим стих от това произведение е „Защото Бог обича всички,/ аз – напротив – само теб.“

– В крайна сметка това е вярно твърдение. Ние не можем, колкото и да ни се иска, да наподобяваме с успех Божественото, не можем да обхванем тази всеприсъстваща Божия любов към всички.

Ние сме счупени, несъвършени същества,

макар да сме създадени по образ и подобие Божие. Нашият спектър, нашият хоризонт е по-тесен, дори в любовта.

– Личи си и от творчеството ти, че темата за християнството ти е близка. Откъде идва интересът ти?

– Да, имам силен интерес към християнството не само като религия, а като култура. Това е възпитано от годините ми във философския факултет, тъй като там случих на много, не само умни, но и интригуващи като личности професори. Те възпитаха у мен интерес към християнската култура. Смятам, че

Библията е изключително високо литературно постижение,

дори извън религиозния си статус. В наши дни е много по-модерно да се плюе по християнството, но лично на мен то ми е най-интересната религия. Не съм срещал в световната литература аналог на разказа за един човек (бил той и Син Божи), който поема цялата световна вина върху себе си. Не мога да намеря по-висок залог от това в литературата. Освен това, аз не съм атеист. Атеистичната позиция ми се струва най-скучна и най-уязвима. Атеизмът ми изглежда като войнстваща, догматична вяра, че нещо го няма. А по чиста неизбежност всички тук сме рожби на християнската култура, дори атеистите. Така че

аз съм заинтригуван от въпроса за Божественото,

макар и да не съм „практикуващ“ християнин, макар да не съм институционално религиозен. За съжаление или не, може би не ми достигат сили да направя този скок на вярата, може би не съм достатъчно смел, а се възхищавам на хората, които са го направили – и не лъжат. Не мога да кажа с ръка на сърцето, че изцяло съм се простил със скептицизма в себе си.

– В този ред на мисли какво за теб е истината? Съществува ли абсолютна такава?

– Не знам дали има абсолютна истина с главно „И“, но

вярвам, че в света съществуват обективни истини.

Например математическите истини са такива, те са неоспорими и са били тук преди нас. Фен съм на добрата стара кореспондентна теория за истината – adaequatio intellectus et rei. Тоест, на съответствието между нашите твърдения (мисли) с реалните факти.

А позицията на релативизма, че няма истина, ми се струва много глупава и безотговорна. Тъй като тя съдържа в себе си логическа грешка. Най-малкото твърдението, че няма обективна истина, съдържа в себе си претенция, че то самото е истина. И започваш да се въртиш в един порочен кръг.

– В произведенията ти има някаква презумпция за богата обща култура на читателите. Пишеш за Достоевски, Толстой или Чет Бейкър и не обясняваш кои са. Срещаш ли тази споделена обща култура?

– Много често, да. Сблъсквайки се понякога и с недоброжелателна критика, съм срещал твърдението, че слагам тези препратки, за да се правя на умен. А не е така. Всичко пак идва от това детинско чувство – аз прост страшно много харесвам тези неща и не издържам да ги споделя с хората. Обичам музиката на Чет Бейкър и говоря за него, обичам Толстой и говоря за него, Одън, Майлс Дейвис, Мохамед Али… Нещо ми е направило силно впечатление при Достоевски – говоря за него…

Искам да заразя читателите със същата страст и любов

към нещата, които харесвам, това е. Не пиша така, за да покажа, че съм ерудиран или не. По принцип високата степен на цитатност често показва обратното. Аз просто много обичам разни неща и нямам търпение да ви разкажа за тях.

– „За неизбежната случайност“ е заглавие и на театрална постановка. Разкажи ни повече за нея.

– Тази постановка е по-стара дори от книгата – стартира 2022 г. и продължава да се играе. Много съм щастлив да кажа, че към днешна дата пълним салони. Не съм очаквал, защото аз не съм актьор. Ключът към успеха на това представление е, че всички замесени са по-добри от мен в това. Единственият човек, който не е професионалист там, съм аз. Актьорите са много добри, за режисьорите да не говоря – това са Иван Добчев и Маргарита Младенова. Сценограф е Венелин Шурелов. Страхотен екип.

– Дълги години си бил сценарист, защо премина към рекламата?

– Просто нямаше текущ проект. Последно написахме петия сезон на „Под прикритие“. Всеки от екипа ни трябваше да се замисли за някаква работа. Така съвсем случайно пуснах CV и ме взеха в една рекламна агенция преди шест години. Стана ми интересно и останах. Но не съм се отказал и от писането на сценарии. Ако се появи проект, който ме впечатлява, бих писал пак за кино или телевизия.

– Преподавал си в Щатите и си пътувал много – кое е любимото ти място?

– Любимият ми град е Ню Йорк. Много обичам Италия и въпреки че съм по-голям фен на градовете, не на държавите, това е най-изумителната страна, която съм посещавал. Разбира се, изключвам от класацията България, която обичам най-много, защото е моят дом.

Няма как да обичам нещо повече от дома си.

Италия е като жена, която по някакъв причудлив начин никога не остарява и винаги запазва красотата си. Където и да отида там – Рим, Флоренция, Комо или някое малко селце, красотата е повсеместна. Имам чувството, че това място и тези хора не могат да не създават красота.

Като се замисля има нещо от италианската изтънченост в Иван Ланджев. Стилът и излъчването му напомнят сладка меланхолия и джаз – неслучайно любимия му стил музика. Казва, че

писането на поезия за него е най-важно

и именно заради страхопочитание го прави рядко. Въпреки това за нас като читатели остава само едно – да четем него и всичките ни талантливи творци все по-често. Защото светът ни има нужда от красотата на думите им.