- За мен е много хубав признак, че точно децата харесват нашата музика, защото те не лъжат – на детето или му харесва или не.
- „Гласът на България“ е формат, който те изстреля в орбита, но ти трябва да знаеш какво да правиш там.
- Точно в момента, по начина, по който е подреден животът ми се чувствам прекрасно.
- Никакво училище не може да ти даде това, което научаваш в хода на самата работа.
Има хора, с които можеш да си говориш с часове, които лесно те допускат в света си, предразполагат те и ти с удоволствие им отстъпваш ролята на „водещ разговора“. „Аз съм много приказлив. Ти трябва да ме прекъсваш…“ ми казва Иван Лечев по средата на дългия ни разговор в един зимен следобед.
Когато обаче от човек като Иван Лечев можеш да научиш толкова много, последното нещо, което искаш е да го прекъснеш.
Наричат го „китарист номер 1 на България“ и от години към името му всички добавят „Мастър“. За биографията му, ранния старт в музиката и историята на семейството и кариерата му може да прочетете много. Това, което няма да можете да предположите обаче е, че под достолепието и респекта, които излъчва се крие
истински красива душа на бохем
и голямо сърце, пълно с обич, грижа към хората и страст към музиката.
Още в началото на разговора ни той ме помоли да си говорим на „ти“. И преди сам да си признае ми направи впечатление словоохотливостта му и лекотата, с която преминава от история в история. Така че това, което ще прочетете по-долу далеч не е целият ни разговор…
Само няколко дни преди срещата ни беше големия коледен концерт на Стефан Вълдобрев и Обичайните заподозрени, на който малко момиченце пред мен с пълно гърло крещеше „Лечев, Лечев…“.
– Как мина концертът през твоите очи?
– Ако трябва да бъда откровен много се притеснявахме, защото това беше първият случай, в който изсвирихме всички парчета от край до край. Те са абсолютно пресни. Записани са в студио преди една седмица, но това е друго – там, ако сбъркаш може да се върнеш, да се поправиш. А на концерта трябва всичко да е сигурно. Не знам дали ни е личало, но бяхме доста напрегнати в началото.
Смятам, че
новите парчета обаче са много хубави и доста добре ни се получи.
Стефан след концерта много ни похвали. Освен това страшно се радвам като видя да идват млади хора. Имаше много деца, които бяха почти пред мен и аз ги виждах как пеят целите песни – това е страшен кеф.
– Какво е различното да имате толкова малки почитатели?
– Децата нямат никакви задни мисли. За мен е много хубав признак, че точно децата харесват нашата музика, защото те не лъжат – на детето или му харесва или не. И това, че те ни харесват значи, че правим нещо, първо лесно разбираемо, и второ – достатъчно качествено.
Децата за мен са голям ориентир.
Пък и аз страшно много обичам децата – с всичките им плюсове и минуси.
– Имаш ли любима от новите песни?
– Ами да, даже две. Едната е „Три патрона, пистолет и икона“.
Това парче има толкова голямо послание, че ние решихме да не се съобразяваме с времетраенето му.
Винаги, когато се пише песен, тя се прави подходяща за радиоизлъчване – да не е по-дълга от 4 минути. Това парче е 6 минути. Светът познава гигантски хитове, като „Бохемска рапсодия“ на Queen или „Child in time“ на Deep Purple, които са много по-дълги от това. Специално в това парче страшно много ни харесва атмосферата. По някакъв много странен начин прилича на кънтри балада, но не е.
И другото е това, в което ние все още пеем „зумба йе“ без да знаем точно защо. Това му беше дошло на ум на Стефан и така и не измислихме какви да са думите и на концерта го изпяхме „зумба йе“.
– Казваш, че животът ти се дели на две – преди ФСБ и по време на ФСБ. Разкажи как започна всичко?
– Трябва да стана откровен и да кажа, че от сегашната ми гледна точка не харесвам особено това, което бях като тийнейджър.
И всъщност ФСБ направи от мен човек.
От един талантлив, разхайтен тийнейджър се превърнах в работохолик. Научиха ме на отговорност и на това да ценя времето. Такава ни беше работата – ние в продължение на поне 10 години записвахме цялата българска поп музика. И това си беше зверски труд и отговорност, защото работихме с едни от най-големите музиканти по това време. Никакво училище не може да ти даде това, което научаваш в хода на самата работа.
– В момента подготвяте ли нови неща с групата?
– В момента по-скоро не. Преди време имахме един зашеметяващ концерт в Пловдив, в Античния театър. Свирихме с пловдивския симфоничен оркестър, с Григор Паликаров. FSB Symphony се казваше този проект. Румен Бояджиев младши беше направил изключителни оркестрации за симфоничен оркестър и
тази музика прозвуча по съвсем друг начин.
Това нещо сме го заснели с 15 камери и в момента търсим средства, за да завършим монтажа и да го пуснем като филм. Защото проектът е много голям – филм-концерт е. Даже ние от концерта не взехме и стотинка – целият приход отиде за заснемането.
А поотделно, доколкото знам в момента Румен Бояджиев прави електронен албум, а Косьо Цеков мисля, че вече има 5 самостоятелни албума. Аз за съжаление нямам нито един, но нямам и никакво желание. Със съпругата ми обаче, която и пее много добре, сега имаме намерение да издадем една песен в дует с Любо Киров.
– Това е много интересно, защото хората масово те познават като китарист и цигулар. Защо обаче не се изявяваш повече като певец?
– Странно, че навремето, когато пътувахме в чужбина, за да изкараме пари и да си купим инструменти, понеже аз знам английски почти колкото български,
аз пеех ¼ от репертоара.
Но на български никой не ми гласува такова доверие (смее се). И фактически за първи път пропях във „Фондацията“. Те видяха, че пея чисто, което не е лесна работа. И понеже там започнах да пея много редовно придобих някакво самочувствие.
– А какво се случва с „Фондацията“ в момента?
– Сега подготвяме турне в Америка. Имаше един период, в който бяхме ходили на повече места в Америка, отколкото в България, защото направихме три турнета там. Особено едното ще го помня завинаги.
– По-рано спомена за „Гласът на България“, няма как да не те попитам и за шоуто. Ти държиш феноменален рекорд от три победи…
– Това е доста интересен формат, защото не можеш да предвидиш накрая как ще гласуват хората.
Аз поне до момента не съм открил никаква логика.
Така че до последно нищо не се знае. Точно както, когато напишеш песен няма как да предвидиш дали ще стане хит или не. Например песента „По-полека“ никой не я забеляза една година. Тя стана хит на следващата година.
– Добре, но какво те кара да останеш в предаването толкова време?
– Ние помагаме на едни млади хора да намерят пътя си. Доста безкомпромисен съм и винаги казвам, че „Гласът на България“ е подходящо място за хора, които смятат да изберат това за начин на живот. Защото това е формат, който те изстрелва в орбита, но ти трябва да знаеш какво да правиш там.
Трябва да имаш план за поне година напред и да използваш инерцията.
– Имаш едно невероятно изпълнение на песента „Блажени години“ в последния сезон на предаването. Кои са блажените години според теб? И ти изпитваш ли носталгия по определени времена?
– Не. Моят живот протече някак много праволинейно. Ако трябва да бъде изцяло откровен обаче –
безспорно ми липсват годините с ФСБ.
И то, защото не свирим заедно, не ми липсват самите години. Точно в момента, по начина, по който е подреден животът ми се чувствам прекрасно. Свиря със страшно готини хора – едната група ми дава едни неща, другата – други. Аз им давам каквото мога и се чувствам полезен и щастлив. Имам и двама сина…
– Прави ми впечатление с каква огромна любов говориш винаги за семейството си. Какво са те за теб?
– Да, за мен семейството е много важно и винаги се стремя каквото и да правя, където и да пътувам, те да усещат, че се грижа за тях. Даже в момента много се надявам да падне сняг, защото преди 10 години на вилата ни си посадихме елха и си я украсяваме всяка година. От дете мечтаех да имам на двора живо дърво и да го украсявам за Коледа. И това сега ми се случва!
– Спомняш ли си кога и кой за първи път те нарече Мастър Лечев?
– Нямам конкретен спомен. Може би ми го измислиха редакторите в „Гласът на България“, когато спечелих за трети път. Някак си се появи.
Аз никога не съм имал прякор или псевдоним и това е първият.
Но така или иначе имам усещането, че съм го извоювал, така че е приятно чувство.
Тук отново ни прекъсват и след това се заговаряме за големите артисти и човешките характери.
– Аз съм възпитаван да правя на другите това, което искам и те да правят. Опитвам се да се гледам отстрани. Не бива прибързано да съдим хората – те са многопластови същества и не можеш да сложиш етикет на някого просто от пръв поглед. Напоследък сме станали страшно нетърпеливи, понеже всичко около нас се движи с голяма скорост и
като че ли нямаме време да преценяваме в дълбочина хората около себе се.
А това е много важно. Ставаме все по-повърхностни. А това не е хубаво. Не му виждам края, честно казано…
– В цялото това забързано ежедневие, ти как успяваш да си почиваш?
– Отстоявам си почивката с нокти и зъби. Гледам и да спя колкото се може повече. Не че винаги ми се получава…
– Освен всичко друго ти си и дипломиран сомелиер. Това ли е любимото ти хоби?
– Може да се каже. Въпреки, че много обичам и да карам ски, но то се организира по-трудно. Навремето имах повече време и ме канеха като жури в „Сомелиер на годината“, „Вино на годината“ и други такива формати.
– В едно твое интервю казваш, че в музиката, ако не си номер едно си номер нищо. Как обаче се става номер едно?
– С много труд и постоянство. За съжаление няма никакъв друг начин. Като в спорта е. Музиката и спорта имат страшно много допирни точки. В изпълнителското изкуство трябва да научиш например ръцете си да правят неща, за които те не са непременно направени. Това е спортната част – двигателната.
Отделно от това трябва да култивираш мисленето си.
И най-вероятно трябва да се изслуша страшно много музика, за да си създадеш правилни критерии. И със сомелиерството е така – трябва да опиташ страшно много неща, за да имаш правилен критерий. С всяко нещо е така.
– А какво си пожелаваш за Новата година? Какво искаш да ти се случи?
– Със сигурност ще имаме готино турне с Обичайните заподозрени – това ще ми се случи.
А това, което пожелавам на целия свят е да приключат най-после всички тези войни… Мисля, че очевидно човечеството не помъдрява. Даже напротив. От хилядолетия човекът е един и същ. Това окончателно оборва теорията на Дарвин – човек не се развива.
Все ми се струва, че има и други начини.
Не мога да допусна, че оставихме нещата да стигнат до тук.
А другото, което си пожелавам е година след година да продължавам да правя това, което правя, защото много ми харесва.
