• Има свръхсила в това да събереш женска енергия на едно място.
•  В живота на артиста всяка стъпка е някакво съмнение. 
• Изкуството става лепенка за чужда рана.
• За мен като артист ролята на Есмералда е страхотна възможност за развитие.

Странен е този характерен за съвременната култура феномен – толкова да харесваш някого, когото никога не си срещал на живо. Има опасност да си изградил грешно впечатление. За щастие, случаят с Михаела Филева не беше такъв. Дори напротив – останах още по-впечатлена от всичко, което е, когато я срещнах. 

Музиката е в кръвта ѝ. Безкрайният талант на Михаела и многото работа, която от години полага са я завели на мястото, където е сега –

сред най-обичаните имена на българската поп сцена.

Няма да ми омръзне да казвам, че усмивката ѝ е заразителна. Носи енергия, която не остава незабелязана, когато е в стаята. А очарованието ѝ е огледало на красивата ѝ душа. 

На сцената има умението да прави истински фурор. Искреността е това, което я води и хората го усещат.

След като по-рано през деня е снимала видеоклип, което си личи от сценичния ѝ грим, сега стоим, ядем едни от най-вкусните донъти в София и си говорим за всичко през миналото, настоящето и бъдещето. Може да си вземете нещо вкусно за хапване и да се присъедините към разговора ни с Михаела:

– Последният път, в който се видяхме беше на представянето на албума ти „96“. Тогава имаше гласуване коя песен най-много е харесала на публиката и коя първа да се сдобие с клип. Послуша ли феновете си тогава?

– И да и не. „Последната сълза“ беше една от най-високо оценените. Всички бяха нови песни, нечувани досега и резултатите бяха от първосигналните реакции на хората. Според мен понеже „Последната сълза“ е балада, много се отличи, а всичко останало беше в малко по-забързано темпо. Тя беше почти наравно с песента „Всичко е било за добро“ с Дара. Така че от части мога да кажа, че съм послушала публиката, но имаше и лично решение коя от двете с високия вот да излезе първа. „Последната сълза“ също ще има свое видео.

– Когато създаваш албум усещаш ли кои песни ще се харесат повече на хората?

– Истината е, че когато подготвяме албум много рядко подготвяме например 14 песни. Прави се много повече музика, от която се избира най-доброто, на което сме били способни като колектив, екип или аз като автор. Тогава решавам кои песни да влязат в албума. Така че винаги се опитвам, когато затварям в албум музика, която да бележи житейски и творчески период за мен, да избирам най-добрите неща. И

всяка една песен да има потенциала да бъде хит –

спрямо моите критерии и познания за пазара ни. Мисля си, че за да стане песента хит необходимите съставки са да е искрена песен. 

– Ако това да си искрен е ключово, не е изненадващо, че песни като „Опора“, „Нова станица“, „Последната сълза“ се превръщат в емблематични.

–Вярвам, че фалша личи много. Буквално сцената и публичното око се превръщат в лупа за детайлите, от които фалшът е част. Когато има фалш сякаш подсъзнателно знаем, че нещо не е истинско и искрено. И обратното – без значение дори от стила – когато бучката в гърлото ти заседне чувстваш, че този човек е разказал истинска история. Тя може и да е щастлива история. И когато чуеш тази история си по-лек от въздуха.

– Говорейки за любими песни, признавам, че едно от личните ми фаворити е „Коя е тя“. Как се появи тя?

– Целият албум „96“ е написан в рамките на творчески лагер, който организирахме с екипа ми. Идеята беше да се съберем хора, които вибрираме на една чистота – международен екип и някои от най-любимите ми български автори, и да творим. Прекарахме седмица в една разкошна къща за гости, където бяхме направили три звукозаписни студия. Спяхме там, хранихме се заедно, разказвахме си житейските истории и пишехме музика. И всъщност за 96 часа написахме повече от музиката, която чувате в албума. Затова и го кръстих така, защото това е

изключително скорострелен резултат за мен лично.

В световен мащаб това не е странно, но за мен беше новост. И като си говорим за искреност – всяка една от песните е била продукт на разговор и обща тема, която заключихме в песен.

Работихме само на английски и всички песни имат английски версии. Но в последствие някои от тях преведох, а за други написах изцяло нов текст. „Коя е тя“ е пример за песен, която от части пренаписах. Заглавието беше Who’s that girl, но контекста беше съвсем различен.

 Много благодаря между другото на много любимата ми Вики от „Мастило“, с която работихме по текста на La música.

–  А трудно ли е да преведеш вече готова песен?

– Много по-лесно е да преведеш дословно песента, защото когато имаш готовата идея става за отрицателно време. Пример за това е „По навик“. На английски заглавието ѝ беше Out of habit и буквално за час и половина преведох текста и получихме „По навик“. Така че да превеждаш всъщност е по-лесния вариант. Просто понякога все още има лек конфликт в мен – когато пиша на английски сякаш имам различна емоционалност. Защото вярвам, че

емоционалната ни интелигентност е пряко свързана с езика.

Когато се изразяваш и подхождаш към човека отсреща на родния си език си много по-внимателен и с много повече багаж. Понякога, когато съм написала нещо на английски ми се приисква да кажа други неща на български. Все едно си различен човек на двата езика.

– Съгласна ли си с мнението, че българският не е много благозвучен, не се римува много и затова е по-труден за писане на песни?

– По-труден е за пеене. За писане – не бих казала. Но заради многото шептящи и по-ръбатите съгласни е по-труден за пеене. Защото техниката на пеенето е пряко свързана с това гласът да се лее, което пък става благодарение на гласните. И колкото повече в един език имаш затваряне на устата заради съгласни, толкова по-трудно се изпява. Но имаме адски красив език с много богата лексика и на мен много ми харесва именно заради съгласните и обичам да си играя с тях.

– В албума „96“ има цели два дуета с жени, което сякаш не е толкова често срещано в българската музика. Защо смяташ, че е така?

– Покрай излизането на първия от тези дуети – песента „Всичко е било за добро“ с Дара Екимова, много си говорихме на тази тема. Няма много примери за колаборации между солови изпълнители жени на нашата сцена. Честно казано не знам каква е причината. За мен

има някаква свръхсила в това да събереш женска енергия

на едно място. Преди може би 10 години направихме едно парче с Прея и Дивна – „Забранен достъп“. И до ден днешен, когато я изпълнявам се усеща нещо специално, закодирала се вътре женска сила. И не говоря за феминизъм, а просто за момичешката коравост, която не можеш да усетиш от друго място. Тази сила, борбеност, усещане за стабилност и в същото време емоция е много вдъхновяваща.

Точно това си мислех, когато канех Мария Илиева и Дара – трябва този наратив да се счупи и да се случват такива неща. А те двете са от дамите на българската сцена, на които безкрайно много се възхищавам – и като изпълнители и като хора.

Дуетът ми с Мария Илиева си е сбъдната мечта.

Буквално, ако можех да кажа на малката Михаела, че такова нещо ще се случи, не съм сигурна дали щеше да ми повярва. Така че съм много благодарна и на Мария, че се съгласи да направим песента „Не чакай втори шанс“ заедно и мисля, че се получи нещо много готино.

– Изпревари ме с отговора на следващия въпрос – какво би казала на своето малко аз?

– Да, определено бих застреляла малкото си аз с новината, че в обозримото бъдеще ще има песен с Мария Илиева. Със страхотен възторг и уважение съм гледала към нея през годините като един от артистите на нашата сцена, който е извор на голямо вдъхновение. Има много, което да се научи от нея. И бих казала на това детенце, че мечтите се сбъдват. А това дори не съм си го мечтала, толкова недостижимо ми е звучало. А сега съм щастлива и то много, че такива творчески срещи са възможни.

– Мислила ли си за това, че сега ти си извор на вдъхновение за някого, както Мария Илиева е била за теб?

– Ако е така, това е гигантска отговорност – ако има някой, който стои отстрани и се вдъхновява от нещата, които правиш ти. Приятно погалване по егото е, но си мисля, че хората, които го правят само, за да им се възхищават отстрани, всъщност нямат правилните мотиви. Може би, когато си артист, трябва да носиш тази отговорност независимо дали някой гледа или не.

Втора част от интервюто с Михаела Филева очаквайте съвсем скоро.