• На всеки човек му предстои духовно пробуждане в еволюцията на душата му.
• “Ваклуш” и “Формулата на Тео” са сред най-гледаните документални филми в България.
• В училище нямах любим предмет, но много ми беше интересно да си измислям разни неща и да казвам как да станат – нямах представа, че това е режисурата.
• През октомври заминавам за Япония, където ще работя по “Бацилус Булгарикус” – проект, който ще проследи връзката между българското кисело мляко и страната на изгряващото слънце.

Ваклуш Толев, Теодосий Теодосиев – убедена съм, че вече сте чували тези имена. Знаете ли обаче кой е човекът, който стои зад филмите за двамата изтъкнати български учители? Той е Николай Василев, режисьорът, чиято мисия е да разказва за хора, които не се побират в рамка. И въпреки успехите му у нас и на международната сцена, той не определя себе си единствено като режисьор – талантът му е просто един от начините, по които изразява себе си. Стреми се да

възпита мисълта си да се движи по вертикала на въображението,

където среща идеи отвъд познатото. Вероятно именно заради това усеща идеите на Ваклуш толкова близки до собствените си виждания за света. Според тях на всеки един човек му предстои духовно пробуждане в еволюцията на душата му. За целта обаче трябва да се освободи сам от вътрешния си “затвор”. В откровен разговор за себепознанието и онези учители, които оставят ярка следа в съзнанието на своите възпитаници, Николай Василев ни разкрива колко ценна всъщност е духовността в днешния свят, където смирението често остава скрито под страхливата маска на примирението.

VAKLUSH TRAILER_ENG SUB from Nikolay Vasilev on Vimeo.

– Здравейте, г-н Василев. Наскоро получихте наградата “Златна светулка” от фестивала “Remember the Future” в Кан за филма си “Ваклуш”. Как смятате, има ли социална справедливост днес, или доброто все още не е еволюирало?

– Бях изключително щастлив, че филмът получи награда именно в категорията “социална справедливост”. Може би все пак журито е усетило една от големите идеи, за които се опитах да разкажа във филма – идеята за свободата. Да, Ваклуш Толев е преживял социална несправедливост по времето на комунизма. Въпреки това обаче – той наричаше периода, в който е бил политически затворник 12 години – услуга на съдбата. Определяше го като възможност да бъде съхранен от разсейване. Така това обстоятелство, на пръв поглед ужасно и неблагоприятно, му дава повод да навлезе дълбоко вътре в себе си – във

вътрешния си свят отвъд затвора на тялото, на материята,

където започва началото за постигане на истинска свобода. Той често повтаряше знаменитите думи, че истината и свободата не се дават отвън, защото човек трябва сам да ги постигне вътре в себе си. Той говореше за свободата, че е въпрос на поносимост, а не на измерение… Дори имаше една крилата мисъл, че когато робът ни дава свобода, тя винаги ще е в измеренията на робското му мислене. Когато човек не е вътрешно свободен, той в действията си няма как да даде свобода на останалите. Виждаме как тази тенденция се демонстрира непрекъснато в нашия социален живот. Ваклуш не се вписваше в никакви житейски категории, той беше извън всички рамки, на всичко което ми беше познато до момента. Може би защото сам беше постигнал свободата си. Дори не употребяваше думата затвор и никога не съм го чул да се оплаква, още повече

твърдеше, че за него страданието не съществува, че то е развитие.

Това са много силни думи от човек, обиколил всички възможни места за лишени от свобода в България. Аз съм се виждал с много бивши политически затворници, Налице винаги са били травмата, обидата болката, проклинането и омразата. Ваклуш обаче е човек, който гледа от съвсем друга перспектива. С това ме вдъхновяваше.

– Какъв беше отзвукът в чужбина след прожекциите на филма и бяха ли зрителите запознати с учението на Ваклуш преди да го гледат? 

– Филмът “Ваклуш” вече има над 120 прожекции в България, Европа, САЩ и Канада. Още при първите от тях у нас новината за филма стигна и до нашите сънародници в чужбина. В продължение на близо година бях затрупан с въпроси дали няма да има прожекции на филма зад граница – Европа, САЩ, Канада. Постепенно идеите да се направи такова турне придобиха реални очертания. Така по покана на българските общности в чужбина

с “Ваклуш” посетихме не само по-големите европейски градове

(Париж, Женева, Рим, Виена, Мюнхен, Хановър и др.). но и направихме планове за САЩ и Канада. Първоначално програмата за Америка беше по-скромна. Включваше посещение на 10 града, но постепенно набъбна до 16, в които да прожектираме филма. Интересно ми беше как ще бъде прието посланието за духовността зад океана. Нямах очаквания. Знаех само че там материализмът е на особена почит, а аз

нося едно послание, че “човек трябва да бъде, а не да има”.

На място, за моя радост, открих хора, гладни за духовност – дори и повече от тези у нас. Най-честият въпрос, който ми задаваха, беше “Как така не сме знаели за Ваклуш до момента?”. Опитах се да им обясня, че е нормално да не са го познавали, тъй като той не беше част от поп културата. За мен разговорите с тези хора бяха особено ценни. Разговаряхме понякога повече от 2 часа след прожекцията. Те споделяха своите впечатления. За мен беше интересно да открия през техните очи някои интересни аспекти. Така например идеите на Ваклуш са им подействали освобождаващо от външната религиозност. Религиите, които съществуват, се опитват да направят външна връзка и имат посредници между човека и Бог. Ваклуш обаче говори за вътрешната връзка, когато

човек сам извървява в себе си този път на духовността – от човека до Бога.

Една от основните му и най-важни според мен идеи е, че всеки човек е един бог в развитие. Тази споделена от Ваклуш духовна истина, преживяна като личен опит, въздейства и променя мисленето. Хората казваха че това е най-оптимистичната идея, която са чували.

– Доколкото ми е известно, сте се запознали с Ваклуш Толев още като студент, дори дипломният ви филм е бил за него. Бихте ли ни разказали за първата си среща с него и по-специално кой беше аспектът от учението/характера му, който ви вдъхнови да създаде филма?

– Тогава бях в период, в който си задавах въпроси за смисъла на живота. Един приятел ме заведе на лекция на Ваклуш в Дома на науката и техниката в София. Още когато го видях, усетих, че срещу мен стои необичайна личност. Не мога да кажа, че разбирах какво говореше, но на моменти чувах неща, които съм усещал – той ги формулираше. Една от идеите му, които много ме впечатлиха, беше, че знаещият човек е повече от безгрешния. Това за един млад човек е невероятна теза. Светът като цяло се притеснява да експериментира, за да не направи някоя грешка. Но това е част от статуквото. Дори част от религиозното статукво – да не си задаваме въпроси, защото току-виж сме станали грешници. А изведнъж Ваклуш казва, че в скалата на духовността знаещият е повече от безгрешния. Той не се държи за парапета на правилата, защото

със силата на знанието си може да пренапише правилата.

По пътя си, разбира се, че човек може да сгреши, но ценни са натрупаният опит и дързостта да продължи да върви напред. За него идеята за греха е внесена за контрол на дивака в нас. Твърдеше, че тя е непотребна за човека на третото хилядолетие, пред който предстои да се развива не с вяра и страх, а с духовно знание и отговорност.

Ваклуш смяташе, че

един от основните проблеми на духовните учители е, че те дават единствено правила

и формули, а не знания. Ето това ме впечатли. Идеите му бяха като свежа струя – нещо, което никога досега не бях срещал. Ваклуш излъчваше и духовна сила, усещане отвъд рационалното. Беше като мъдрец от приказките, но облечен в сако и вратовръзка.

– В свои предишни интервюта твърдите, че Ваклуш отрича своята биография и се съсредоточава единствено върху духовните аспекти. Това ли е причината да работите по филма цели 20 години?

– Това е другото, което много ме впечатли във Ваклуш – че не отричаше нищо и никого, само го нареждаше по етажите на живота. Той разграничи биографията и характеристиката още в началото, когато започнах да го снимам. Това сега, което всеки път ни искат при постъпване на работа. е биографичната справка. Въпросът е дали тя е достатъчна, за да покаже каква е моята същност. Дали няма неща, които знаем и можем, въпреки че за тях в света все още няма сертификати и дипломи. Да, именно това е, което липсва в света – характеристиката на човека. А това е духовната реалност във всеки от нас. За нея обаче трябва по специално виждане, не само на двете очи, които могат да видят единствено фактологията. Може би затова ми беше много трудно да направя филм за духа. Ваклуш не правеше нищо интересно за очите, а киното предизвиква емоции именно през тях. За мен

творческа свръхзадача беше да направя от нещо скучно за камерата – изкуство.

Пет години събирах кураж да се потопя в архива, който бях събрал от 20-годишно снимане, и да започна да работя по материалите.

– Кое беше най-голямото предизвикателство, пред което бяхте изправени с екипа?

– Предизвикателно беше да разкажа история, в която все пак има фактология, за човек, който твърди, че няма биография. Идеята беше да мина през фактите, но и да стигна по-далеч – до идеите на събудената в него духовност. Не исках да направя само един портрет на една личност, която ще остави исторически отпечатък.

Трябваше да хвана Духа в лентата,

онова излъчване, което бях усетил при първата си среща с него. В резултат на това – хората идват да гледат филма по 3-4 пъти, плачат и се радват. Интересът към “Ваклуш” надхвърля рамката на филма. Освен безкрайната мъдрост, като че ли сме успели да  запечатаме на лентата и нещо отвъд образа.

– Създавате и албума “Ваклуш”, пълен с истории, които не са успели да попаднат във филма. Бихте ли ни издали някоя от тях, която наистина ви е докоснала?

– Най-голямата ми болка след завършването на филма беше, че той стана над 3 часа. Това е доста тежка материя. С болка на сърце го съкратих на 100 минути. Тогава ми дойде идеята, че може отпадналите моменти да излязат в албум. Един от най-интересните от тях е този, в който Ваклуш разказва за пробуждането си, което се е случило в затвора в Кърджали.

Той е преживял духовно състояние, което остава най-голямата мистерия във вселената.

Забележителното е, че на всеки един от нас му предстои да го преживее подобно нещо. В албума “Ваклуш” са отпечатани фотографии от неговия личен архив, а също и снимки от негови срещи с десетки личности от България и чужбина. Надявам се тази книга от 376 страници наистина да е надхвърлила границите на една обикновена биография и да е успяла да разкаже за един учител, за когото „Духът е по-реален от всичките реалности“. Ваклуш беше човек, който не говореше просто с думи, а с идеи за бъдещето на човека.

– Връщайки се отново на филма, бих искала да попитам – Защо избрахте документалистиката?

– Обожавам документалистиката. Тя дава много по-голяма възможност да разказваш интересни истории в по-бедната кино сфера като нашата. Обикновено когато снимам някой, ставам част от живота му за известно време. Това е много вълнуващо, защото ми се налага да влизам в различни светове. Работя с оператора Борислав Георгиев, с когото сякаш сме развили телепатия. Заедно сме заснели много и различни продукции за изключително вълнуващи хора.

Най-силно ме интересуват тези герои, които успяват да се да трансформират нещо –

да променят себе си или света. Разчитам изключително на интуицията си, когато трябва да взема творчески решения как да режисирам героите си. В случая с “Ваклуш” аз по-скоро отразявах, затова и натрупах стотици часове заснет материал. Не смятах, че е редно да режисирам духовността. Затова непрекъснато обяснявам, че стойността на филма се крие в неговото послание, а не толкова в неговия артистизъм. Въпреки че първоначално се смущавах от това, сега се радвам, че

филмът е суров и дори несъвършен – истината е такава,

тя няма нужда от „парфюм“.

– Говорейки за изтъкнати българи, няма как да не ви попитам за учителя по физика Теодосий Теодосиев. Днес заедно работите по “Социално силните”, на който сте режисьор и сценарист. Ще ни издадете ли какво ще видят зрителите на голям екран?

– Филмите “Ваклуш” и “Формулата на Тео” са на второ и трето място в класацията на Националния филмов център за най-гледани документални филми на десетилетието. След като видяхме, че има голям интерес към “Формулата на Тео” решихме да направим и продължение – “Социално силните”. В  него показваме с какво се занимават златните медалисти по физика на България. Двама от учениците на Тео, които участват в проекта, се оказаха и студенти на Ваклуш. Единият от тях е

Теньо Попминчев, който е сред десетте най-обещаващи учени,

способни да променят света. В класацията на списание Science News, която се изготвя от носители на Нобел, той е номиниран за Младежка нобелова награда. Физиката и метафизиката очевидно вървят ръка за ръка, но явно понякога губим способността да забележим това. “Социално силните” гледа и в двата свята. Той вече е завършен и предстои премиерата му. Филмът носи интересно послание, тъй като представя груповия образ на хора, които се занимават със свръхмислене. Именно те са тези, които отварят илюминатора към тенденциите на бъдещето. Отново не съм направил забавен филм, но той дава „храна за мисълта“ и ще подтикне всеки да си изгради позитивно въображение за бъдещето.

– Определяте го като оптимистичен проект, но същевременно и като апокалиптичен. Каква е връзката между двете и в какъв свят живеем днес? Или може би сме заседнали някъде в средата?

– Апокалипсис всъщност означава откровение, а не край на света. Истината е, че имаме нужда да претворим света, а не да го унищожим. В този смисъл като апокалипсис може да бъде възприемано всичко ново, което идва.

Един апокалипсис трябва да доведе до финал тенденцията да враждуваме.

Трябва да намерим роднинство не на ниво кръв и раса, а на ниво божественост. Далеч сме от момента, в който ще осъществим това. За да го постигнем, трябва да променим мисленето си в тази посока.

– Добрият пример и предизвикващите размисъл сюжети са характерни за творчеството ви. Такъв ли сте и в реалността – опитвате ли винаги да търсите положителното в човека срещу себе си?

– Уча се да го правя, имам екзистенциална нужда. Може би заради това толкова активно се стремя към подобни действия в изкуството си. И все пак имам личностен проблем – обикновено виждам първо проблема в дадена ситуация. Откакто срещнах Ваклуш, работя върху това. Въпреки всичко обаче не се съпротивлявам и на настоящите си виждания, защото те също са ценно качество в определени моменти. Често се опитвам да ги трансформирам и да възпитавам мисълта си да се движи по вертикала на въображението. Харесва ми да търся единството на нещата, което се крие отвъд дуалистичния модел на хоризонталното мислене. Затова толкова харесвам

учението на Ваклуш – то е отвъд битката между доброто и злото.

– А какво виждате, вглеждайки се в огледалото сутрин?

– Идеята за огледалото е част от тази за себепознанието. Хубаво е да се научим как да не се “удавим” в отражението си – това е голям проблем на хората, занимаващи се с изкуство. Сещам се за един много интересен мит в гръцката митология – този за Нарцис. Той свършва удавен в собствените си емоции. Това не бива да се случва на един артист. В митологията има и още един интересен образ – на скулптора Пигмалион, който създава най-красивата статуя на Галатея. Неговата творба е толкова съвършена, че той се влюбва в нея и моли богинята на любовта Афродита да ѝ вдъхне живот. Само ако можехме да проявяваме повече здравословна любов към себе си и околните, без да се давим в най- прекрасните отражения. Изхождайки от тези два мита, бих казал, че когато се гледам в огледалото, опитвам да не виждам Нарцис, а Пигмалион. 

– Този Пигмалион, който виждате в огледалото, винаги ли е искал да се заминава с изкуство?

– Да си призная честно в училище нямах любим предмет. Винаги съм искал да си измислям разни неща и да казвам как ще станат реалност – нямах представа, че това всъщност е режисура. Споделих с една приятелка за желанията си малко преди да кандидатствам и тя ми подсказа към коя професия да се насоча. Това да бъда режисьор не е било формулирано осъзнато. Макар и да заема голяма част от него, тази моя роля не описва целия ми живот – не го изчерпва. Това е по-скоро инструмент, с който изразявам част от себе си. Заинтригуван съм и от психологията,

интересно ми е да изследвам “нишите” на човешкото съзнание.

Също така обичам да пътувам, поддържам любопитството си живо, като се срещам с различни хора и изпробвам вариация от начини за възприемане на света. Смятам, че ако любопитството си отиде, човекът започва да линее. За мен обменът на енергии от външния свят е част от процеса по себеопознаване, а това за мен е най-важното занимание което трябва да имаме.

– Киното обикновено има способността да ни потопи в един по-различен и красив свят от този в действителността, то позволява на човек да разгърне и най-смелите си мечти. Интересно ми е какви са Вашите – и в професионален, и в личен план?

– Има един много интересен българин проф. Васил Добрев – знаменит френски археолог, който води разкопки в Египет. Той е много популярен в целия свят – снимали са го в National Geographic и Discovery. В момента е част от екипа, който разкопава една изключително интересна гробница. Смята се, че някъде там са загубени текстове от книгата на мъртвите, в които се говори за това как човек да се научи да възкръсва. Опитвам се от известно време да направя филм за него, но за този проект трябват малко по-специфични условия. През октомври обаче заминавам за Япония, където ще работя по филм, озаглавен “Бацилус Булгарикус”. Той ще проследи

връзката между българското кисело мляко и страната на изгряващото слънце –

една много любопитна и непозната история. Наскоро българският продукт отбеляза 50 години от стъпването си на японска земя. Българското кисело мляко е много популярно в Япония и се възприема като религия, което осигурява здраве и почти безсмъртие. „Ваклуш” ще бъде отново с мен в Япония, тъй като по покана на Българското посолство в Токио ще отбележим с прожекция 1 ноември – Деня на народните будителите.