• Аз съм артист, който се променя с времето – дори сутринта съм един, вечерта съм друг.
• ⁠Мечтал съм за много от нещата, които ми се случват днес. 
• Комуникацията с хора никога не ме е изтощавала, напротив, даже ме е зареждала.
• Разчитам много на опита си и вярвам на първата мисъл, която идва в главата.
• Самотата е може би най-големият ми страх.

Оказва се, че с Рафи имаме много общи неща. Приличаме си по пресметливостта – той е арменец, а аз съм от Габрово, и двамата сме наследили любовта към фотографията от родителите си… Но тук ще спра да говоря за себе си и ще ви представя човека, когото всички познават и обичат,

артистът с много таланти, голямо сърце и широка усмивка.

Рафи Бохосян е само на 18 години, когато печели първото издание на X Factor и цялата страна научава името му. Впечатляващо доказателство за таланта му е фактът, че преди предаването не е ходил на уроци по пеене и дори казва, че като малък е пеел много фалшиво. За сметка на това е ходил на рисуване при големия бургаски художник Кръстьо Тодоров.

Рафи е първото дете, което участва в „Стани богат“ и след X Factor сякаш е орисан да печели всички риалити формати, в които участва. От времето на музикалното предаване датира и запазената му марка – сърце, нарисувано на ръката, с което Рафи изразява любовта към публиката си.

Освен изпълнител, той е продуцент, режисьор и артист в пълния смисъл на думата. Той е и гласът на Падингтън от едноименното филмче.

Рафи се интересува от всички видове изкуства –

филмът „Бен Хур“ го запалва по киното, „Кръстникът“ вдъхновява желанието му да бъде режисьор, а разказ на Иво Иванов му вдъхва увереност преди финала на X Factor.

Както сам споделя Рафи „има джадайка вкъщи“ на име Асока и танцьорите му се наричат Skywalkers – да, познахте – фен е и на „Междузвездни войни“.

Казва, че въпреки, че е солов артист, никога не е бил солов играч.

Семейството за него е най-важното нещо и това не е клише. Виждайки с каква страст Рафи говори за тях наистина разбираш колко специални са близките му хора. Изключително интересно и увлекателно е да слушаш как разказва истории.

За последните му проекти, особеностите на живота на артиста и значението на благодарността си говоря с „гордият собственик на неизчезващата усмивка“ – Рафи Бохосян.

– В момента си на турне с Русенската опера, с репертоар от най-великите мюзикъли. Как се зароди идеята?

– Всичко започна покрай един проект с „Фортисимо“ и Софийска филхармония. Тогава се запознах с Вилиана Вълчева – диригента на проекта, с която много се харесахме. Тя предложи да направим общ проект и аз дадох две идеи – Live on Broadway беше първата. Заедно го развихме и оттам започна един дълъг процес по правене на аранжименти. Трябваше да съберем много материал, някои от нещата са написани специално за проекта. Отне известно време, но декември миналата година направихме първия концерт в Русе, който беше напълно разпродаден. Тогава си казахме „Защо да не направим турне“ и с помощта на Artvent се разгърнахме до степен, в която почти няма да има голям град, който да не посетим. На 18 ноември сме в София в зала 1 на НДК. Това ще е може би най-мащабният концерт, защото ще бъдем в пълен състав.

– Наскоро води наградите на БГ радио за седми пореден път – какво е чувството? Защо продължаваш да го правиш?

– Водил съм наградите повече отколкото съм пял на тях. Много е яко… Това е място, където може да се шегуваш с всички свои колеги, да се надсмиваш над самия себе си. Където буквално цялата гилдия се събира и показваме къде сме в момента.

Имаме много път да извървим докато стигнем големите световни сцени,

но пък нивото, което показваме, особено тази година, мисля, че е достойно за пробив.

– Споменавайки световно ниво – наскоро мина и финалът на „Капките“. Ти беше режисьор на предаването тази година.

– Да, това беше световно ниво на 100%. А финала режисирах заедно с Кирил Киров – Кико, който е продуцент на шоуто. Той дълги години беше режисьор, но както каза, аз дойдох да му взема хляба. И сега на финала имаше толкова много работа, че ако не работихме в тандем може би нямаше да се случи по този начин. Много добре се сработихме. Екипът беше толкова концентриран и отдаден. Всичко това направи така, че финалът да бъде истинско събитие в българския ефир. А на живо беше нещо феноменално. Няма микрофони, които да могат да предадат виковете и ръкоплясканията, които се чуваха в залата. Беше много интересно преживяване за мен, защото

това е първото предаване на живо, което режисирам.

Беше предизвикателство и добър опит, но и забавление за мен, защото „Капките“ е едно от най-любимите ми предавания и е в сърцето ми завинаги.

– А с какво се различава режисирането на живо предаване?

– С плюс две кофи концентрация и три кофи стрес. Когато си на живо си много по-концентриран и фокусиран, защото не можеш да си кажеш: „Това ще го отрежем при монтажа“. Да следиш всички камери едновременно е нещо, което се учи с години и да се сблъскам с това за първи път в най-гледаното предаване в ефира си беше огромно предизвикателство и голяма отговорност. Свикнал съм да работя най-добре, когато има отговорност, която трябва да нося. Защото, ако не нося отговорност нямам мотивация.

Много често голямата отговорност е най-голяма мотивация.

Ако други са зависими от мен ще направя всичко възможно, за да дам най-доброто от себе си да не ги предам. Когато работим в екип това е най-любимото ми нещо, защото мога да видя различни гледни точки. Понякога си мисля, че в главата ми е някаква гениална идея, но отстрани някой ми казва, че друга е по-добра от моята. И за мен най-ефективният работен процес е този, в който приемаме не нечия идея, а тази, която е най-добрата.

– В интернет пише много неща за теб. Пазиш ли личния си свят?

– За съжаление, не. Това е нещо, което няма как да опазиш. Ако искаш да бъдеш откровен с хората, в комуникацията и в изкуството си трябва да отвориш някакви по-интимни неща от живота си. Това е част от цената, която плащаме.

– Висока ли ти се струва тази цена?

– Не. По-скоро е дългосрочна. Като кредит в банка – постепенно, постоянно и до живот.

– А какъв беше Рафи преди популярността? Тя променили те?

– 10 килограма по-слаб. Но това е последните 5,6 години… Естествено, че много ме промени, защото ми се случиха много неща.

– Как се справяш с огромната еуфория покрай теб, особено когато спечели X Factor?

– Ами приемаш, попиваш и ако можеш след това изказваш цялата тази енергия. Процес на обмен на енергия е.

Аз не съм от хората, на които лесно можеш да изпиеш енергията.

Комуникацията с хора никога не ме е изтощавала, напротив, даже ме е зареждала. Имало е случаи, в които съм стоял четири часа след концерт, който е бил един час, за да давам автографи.

– Изпитвал ли си негативните страни на популярността?

– Да кажем, че да. Много често са писани кофти неща за мен, които по-скоро са засягали хора около мен, не толкова мен самия. Няма какво да му бутне толкова. Но пък е неприятно, когато започнат да намесват и близките ти. Въпреки това не съм имал някакви фрапантни моменти, ако трябва да съм честен. Със сигурност не съм от тези, които са имали драми с жълтите медии.

– Кога за последно нарисува сърце на ръката на някого?

– Последно съм си го рисувал на мен. Всъщност не, на едно детенце… Сърцето на ръката ще се върне в много конкретен момент, когато излезе нова музика, защото това е послание, което предавам, но в момента няма с какво да го предам.

– Защо не продължи да работиш с продуцентска компания, а избра да бъдеш независим артист?

– Винаги съм имал предприемачески дух и усещане за това какво трябва да правя и как да го правя, как да менажирам целия процес и дори преподавам. Винаги е било в главата ми. Може би това беше една от причините да започна да се занимавам и с режисура. Но тогава от началото бях убеден, че един ден ще правя това. И дори

няма да забравя как Саня ми беше казала, че ще стана продуцент.

Така че когато приключи взаимната ни работа поех сам по собствен път. Създадох мой лейбъл. В началото пробвах някакви неща и експериментирах – основно със себе си. Но през последните три години вече фокусът ми е много сериозно и върху Ника, с която работя. Преди три седмици тя издаде чисто нов албум, който е феноменален.

За мен това е едно от най- яките неща в последно време, не само в България.

Просто е на български и за съжаление няма как да го разберат много хора. Но музика ѝ е толкова неин стил, толкова различна от всичко останало на пазара. Супер интересни музикални думи, грабващи текстове, докосващи послания, гласът ѝ е просто разкошен и начинът, по който се изразява музикално… Тя е автор на всичките си песни – един малък гений, който предстои тепърва да се развие като изпълнител на сцената. Защото има огромна разлика между артиста на сцена и артиста в студиото.

– Четох историята как за първи път си я открил. Как разпознаваш таланта?

– Интуиция. Чуваш, виждаш. Има неща, които са необясними. Може човек да пее гениално, но да няма присъствие. Може да има зверско присъствие, но да не може да пее грам. Всеки човек има някъде плюсове, има и минуси. Тук вече е моментът, интуицията да ти подскаже дали плюсовете са повече от минусите или пък дали можеш да превърнеш минусите в плюсове.

Разчитам много на опита си

и вярвам на първата мисъл, която идва в главата ми и първото ми усещане. Защото харизмата няма как да я видиш или пипнеш – усещаш я.

– Говорейки си за продуциране, ти самият чувствал ли си се поставян в рамки или ограничаван?

– Човек винаги има ограничения. Ако няма ограничения все едно караш нанякъде, но няма път. Няма как без ограничения, стига те да не са в ущърб на артиста, а да водят в правилната посока. Да, имал съм, дори такива, които сам съм си поставял. Но това са грешки, от които човек се учи. Не мога да кажа, че съм бил пресиран, напротив – най-често грешките по-скоро са били в моята градина. И нещата, които не са се случвали са били по-скоро, защото аз не съм направил това, което е трябвало да направя. Няма как да обвинявам някой друг за каквото и да е.

– В песните ти някак си личи една характерна стилистика, но отговаря ли този музикален портрет на сегашния ти образ?

– Аз съм артист, който се променя с времето –

дори сутринта съм един, вечерта съм друг.

Но музиката, която съм правил остава. Това, което предстои със сигурност ще е различно, ще се променя. Не съм от артистите, които се фиксират в едно и си стоят в него. По-скоро обичам да съм в настроението, в което съм в настоящия момент.

– Друго изключително характерно нещо за теб е усмивката ти. Какво я помрачава обаче?

– Най-вече това си лични моменти, през които за съжаление всички минаваме и никой не е подготвен. Това са единствените такива моменти, които могат да ме изкарат от доброто настроение. Но усмивката ми никога няма да изчезне, просто всеки човек си има моменти –

няма как да сме винаги щастливи, въпреки, че при мен е в 95% от времето.

Всеки си има спадове, в които изпада. Въпреки това, дори когато съм в дупка пак съм щастлив, ако знам, че хората около мен са добре. Да знаеш, че има хора, на които може да разчиташ – това е много ценно. Защото може би най-страшното нещо за мен е да нямаш обкръжение и приятели, да си самотен. Самотата е най-големият ми страх. Макар да обичам да се изолирам не обичам да бъда самотен.

– За теб казват „Най-големият му талант е, че е много добър човек“. Какво значи да си добър човек?

– Да си честен, искрен и добросъвестен. Понякога моето удоволствие идва, когато другите са щастливи. Обграден съм и от такива хора, които са щастливи, когато другите са щастливи. Със сигурност и аз не съм най-благият човек, имам своите моменти, може би има хора, които ме мразят и за това сигурно има причина, но никога не тая лоши чувства към никого. Имал съм моменти, в които съм се карал с различни хора,

но оставям това зад гърба си и не мога да се сърдя.

От дете съм така. Мога да се сдърпам с някого на момента, но не мога да тая лоши чувства дълго време, камо ли омраза. Съществото ми не го може това и не го разбира.

Понякога обаче прекалено бързо паля, без да има особен смисъл. Баща ми винаги ми казваше, че трябва малко да помисля преди да избухвам.

Така, че истински добър човек не мисли зло на другите. Не е задължително да правиш добро, понякога е по-ценно да не правиш зло. Защото всеки има възможност да прави добро. По всякакъв начин човек може да помага и да бъде добър. Това да бъдеш добър понякога значи да кажеш „Благодаря“ на човека, който е направил нещо хубаво за теб. За съжаление често се сблъсквам с хора, които не го осъзнават. Понякога дори да си мислиш, че другият е разбрал благодарността по някакъв имагинерен начин, докато не кажеш едно нещо, хората няма как да го знаят.

А и всеки човек на този свят иска да бъде оценен. Това е заложено в нас.

Най-лесното нещо, което можем да направим е да кажем „Благодаря“, „Беше страхотно“, „Справи се отлично“. Това са малки неща. С моя тонрежисьор понякога си говори, че едно „благодаря“ може да стопли повече сърцето ти, отколкото хиляди левове. Защото парите са част от живота ни, но не носят дълготрайно щастие. Като ученик в търговската гимназия мога да кажа, че дълготрайният материален актив е благодарността, а краткотрайния са парите. Защото благодарността е дори нематериална, но е по-ценна от всичко материално.

– И е важно благодарността да е искрена.

– Да, личи си, когато е истинско. Аз например, когато работя в екип ми е важно да комуникирам с абсолютно всеки, без значение на каква позиция е. Защото съм бил човек, работещ на най-ниската позиция в рентал компания – бях момче за всичко. И съм виждал както страхотно, така и отвратително държание към екипа. И то от големи имена в бранша. И тогава си бях казал:

„Гледай, да не ставаш като тези, които тогава не харесваше“.

Така че много са ценни и лошите примери, от тях понякога има много повече, което да научиш. Това е пак нещо, което баща ми много често казваше: „По-важно е да научиш не какво да правиш, а какво да не правиш“.

– Неведнъж в разговора ни споменаваш близките ти хора, разкажи ни обаче за най-новото сладко същество в живота ти – кучето Асока?

– Асока е новият член на семейството, която е на пет месеца и малко. Най-сладкото кученце. Супер мила и добра, за разлика от майка ѝ, която е кучето на най-добрия ми приятел от Бургас. Родиха му се четири малки и си бях казал, че ако се случи ще си взема едно. За да ги видя той ми изпрати клипче и едното кученце буквално падна на глава и си казах: „Да, това е моето“. И така с Асока сме вече три месеца заедно, тя започна да навлиза в пубертета, да не ме слуша. Все още не може да свикне с пътуванията, а ще трябва, защото ще сме нонстоп на път.

– Ти са артист, занимаващ се с много неща и всестранно развита личност. Представял ли си си, че ще ти се случат всички неща, които ти се случват?

– Не, но съм мечтал за много от тях. Повечето неща, които са ми се случили съм ги визуализирал във времето.

Понякога забравям да се наслаждавам на нещата, когато ми се случват.

Понякога, като си поставиш цел и я постигнеш, в този момент вече имаш други цели и забравяш да се насладиш на постигнатото.

– А за какво бъдеще мечтаеш?

– Ако ти го кажа може и да не се сбъдне. Имам лош опит с това да разказвам идеите и мечтите си. Когато споделя една идея все едно я преживявам и усещам насладата от това, че тя вече се е случила. После тази идея не е толкова желана в съзнанието ми. Това е голям проблем, който имам и затова предпочитам да не казвам нещата предварително, докато вече не са в процес на работа. По-скоро предпочитам те първо да се случат и да ги коментираме. Да сме повече сега, не толкова в бъдещето, защото както се казва в „Авеню Q“: „Животът е само сега“.