Мартина Апостолова е различна актриса, с различно лице, с различно присъствие. Преподавателите й от Нов Български университет – Цветана Манева, Снежина Петрова и Възкресия Вихърова също откриват

този, сякаш, 25 кадър в атмосферата около Мартина,

защото той изглежда напълно приласкан към днешна дата у нея. Пътят й на територията между институционалния театър и независимата сцена, между киното и телевизията, е отново в отзвук на заявения й

характер да отстоява вкусове и ценности

И накрая на поклона, както сама казва Мартина, „да не я е срам от свършената работа“.

Ето как ставаме свидетели, че безспорният талант, макар и в едни от най-интензивните години на кариерата си отказва предложения, покани и роли, защото знае кога и как играта му ще се разположи в пълнота и ще бъде оправдана. Напълно оправдано обаче беше

почти безмълвното актьорско присъствие на Мартина Апостолова в дебютния игрален филм на аниматора Теодор Ушев „ф.1.618“,

който българските зрители гледаха в края на миналата година. Преди броени дни този смел кинематографичен експеримент беше отличен със специалната награда “Сребърен Свети Георги” на 45-тия Московски международен фестивал, но беше отказана от Теодор Ушев в знак на протест срещу войната в Украйна. Мартина споделя, че „не очаква днес някой да тръгне да спасява артефакти и изкуство при нападение, но би подкрепила всяка възможност да се покаже един голям среден пръст на тази война и причинителите й, особено чрез изкуство“.

В началото на разговора ни ще стане дума за изявите й като движенчески артист в независими проекти, част от тях получили и подобаващ отзвук сред колеги и професионалисти. Art Portal News отваря широка темата за танца и го приласкава, както подобава, а

на 7Arts.bg от 9 май вторник по-изкушените с това какво се случва с тялото на сцената и пред камера, е поканата да разгледат най-новата категория на платформата, посветена именно на танца.

– Може би необичайно за встъпление на разговор с теб, но ми се иска, в началото, да поговорим за твоите участия на независимата сцена. През последните години си сред екипите на продукции като “Свободно падане” и WO MAN – творчески идеи на Марион Дърова и “Пастет” (ИКАР 2023, Награда на публиката) на Яница Атанасова, с които развивате полето на съвременния танц и пърформанс в България. Каква нова сфера на изразност, за теб, като актриса дават тези спектакли?

– Движението като че ли в годините ми стана все по-интересно като проводник на изразните средства. Още откакто бях студентка и се срещнах с работата на Възкресия Вихърова, разбрах, че

начинът, по който ми импонира да работя е много по-свързан първо с физическата партитура, и чак тогава с текст

Нещата се развиха така, че в последните години наистина преобладават танцови и движенчески проекти, в които се включвам. И това е умишлено. Движението развива много повече въображението ми, а на нуждата от работата с текст пред камерата. Вярвам, че

актьорът (независимо в коя сфера работи) трябва да борави до съвършенство с тялото си

Това винаги допринася за образа, прави впечатление и заявява едно съвсем различно и категорично присъствие.

 – Как би синтезирала опита си като артист от страната на независимата сцена и такъв, с практика в институционални театри? Колко различна е перспективата в едното и в другото и кое е това, което ги свързва?

– Ще отговоря на обратно – вече съм почти категорична, че нищо не свързва двете неща. Преди все намирах нещо общо, но с времето се убедих, че всичко е различно – усилията, колективът, отговорността, дисциплината, а за артистичната част (репертоара) пък изобщо да не говорим.

Перспективата е различна винаги в зависимост от присъстващите

Много често целите на артистите, които принадлежат към единия сектор, може да съвпадат с тези на другите. Зависи от предпочитанията, вкуса, и в крайна сметка – компромисите, които си готов да направиш. Опитът, който ми е дал държавният театър, е напълно незаменим. Него придобих в напълно точното време и на абсолютно точното място. То си беше като едно „допълнително образование“ след като завърших. И просто разбрах и

усетих, че не е това, което искам да правя, поне в началото на пътя си

Не ми беше достатъчно, а и предпочитанията ми за изкуство не съвпадаха с нещата, които играех там. Ето защо тръгнах по другия път.

 – Чувстваш ли се по-свободна на територията на танца и в този смисъл – има ли потенциал той да бъде по-близък до съвременната публика? Да се ангажира с теми, извън интересите на конвенционалната сцена?

– Танцът (в частност съвременният такъв), по презумпция работи с теми различни от конвенционалните, от мейнстрийма. По мои наблюдения, публиката на това изкуство става все по-многобройна и разнообразна. Търси именно различните теми. Все повече

хора, които преди не са чували за съвременен танц или го бъркат с модерния танц, проявяват смелост и рискуват (защото то си е риск) да отидат на танцово представление

После не съжаляват. Чувствам се абсолютно свободна на територията на танца, да.

– Като ученик на Цветана Манева, Снежина Петрова и Възкресия Вихърова, със сигурност пазиш най-важните уроци, получени от тях, но имаше ли нещо от преподаденото, което твоят личен актьорски опит опроверга с практиката си?

– Страхотен въпрос! Имаше неща, с които не бях съгласна или пък не разбирах в началото. Аз

избирах от учителите ми това, което интуицията ми подсказваше, че ще ми свърши работа.

Опитвах, разбира се, да овладея и разбера всичко, но това е невъзможно – при толкова различни професионалисти, с които се срещнах за 4 години. Имам предвид, всеки един от тях работи в различен жанр, различна стилистика. Аз опитах да взема най-доброто за себе си, а те от своя страна и поради педагогическия си опит, усетиха кое е добре за мен и ми даваха повече и повече. „Ошлайфаха ме“. Но не следвам думите и твърденията на учителите си като закон и догма, винаги подлагам всичко под съмнение, дори и вече да е проработвало за мен веднъж. И така намирам нови средства и решения.

– Паралелно със сценичния ти път, през последните месеци много се коментира участието ти във филма на Теодор Ушев “ф.1.618”. Разкажи повече за процеса на работа и срещатата ти с този екип?

– „Фи“ беше абсолютен подарък от съдбата за мен. Процесът беше различен от всеки предишен в киното, какъвто е и самият филм – различен. Влизаш в приказка и живееш в нея.

Работих с най-добрите професионалисти в България

към момента. Работих с режисьор, който е аниматор. Работих в декори, които те карат да мислиш, че живееш в паралелен свят, друго измерение. Когато човек изгледа филма, може би може да придобие малка представа за това, какъв е бил процесът. Неописуемо е. Щастлива съм, че това ми се случи. Впрочем,

работата с движението там беше от фундаментална важност за моята героиня.

Освен това (spoiler alert), в първата част на филма, аз не говоря. Не изричам и дума. Поне не вербално. Така че, отново – натрупаните средства от танц и физикъл театър влязоха в употреба.

 – Сюжетът на филма се движи по едни много необичайни драматургични линии, на границата на фикцията и реалността. Съгласна ли си, че този подход е по-успешният начин за зрителско внимание и политическа реакция?

– На локално ниво – не. Тук все още (или пък отдавна вече) за съжаление не можем да говорим за влияние на изкуството върху политически реакции или пък зрителско внимание. Зрителското внимание (масовото) се привлича от други неща, а политиката е толкова импотентна и безразлична, че не знам какво може да я накара да реагира. Под политика, визирам политици. Но иначе – в световен мащаб – да. Наративът в киното се променя от години насам. Историите започват да се разказват посредством нови похвати. Няма линейност, няма подреденост, логически връзки.

Зрителят сам сглобява истории, сам избира финали, сам анализира преживяванията – както на героите, така и своите

Дори и когато се екранизират класически текстове, дори тогава режисьорите използват похвати, съответстващи на съвременния свят. Аз не одобрявам това на 100%. До голяма степен съм класик в предпочитанията и вкусовете си, колкото и странно да звучи. Фен съм на класическото европейско кино (което само по себе си е доста концептуално и неконвенционално, но все пак). Но вярвам, че една история може да бъде разказана така, както човекът, който я е избрал си поиска. В крайна сметка, авторът затова е автор – за да ни покани да прогледнем през неговите очи. Дали това ще ни развълнува или не, е субективно следствие. Относно нашия филм –

странно е, че се прие трудно от българската публика, защото ние самите живеем на границата на фикцията и реалността

Би трябвало да ни е близко това дистопично положение, което се описва…да не забравяме обаче, че тук истината е неудобна.

– Преди броени дни “ф.1.618” получи специалната награда “Сребърен Свети Георги” на 45-тия Московски международен кино фестивал, която Теодор Ушев отказа. Мислиш ли, че в настоящия момент точно изкуството може да бъде най-силното оръжие срещу войната?

– Мечтая изкуството да е най-силното оръжие срещу войната. Както е могло да бъде преди. Но за съжаление към днешна дата войните са различни от тези, които историята познава. Днешната война се води на други нива. За жалост приликата е смъртта на безброй невинни. Не очакваме някой да тръгне да спасява артефакти и изкуство при нападение, нали. Но

вярвам в и подкрепям всяко използване на възможност да се покаже един голям среден пръст на тази война

и причинителите й, особено чрез изкуство.

–  След образа ти във “ф.1.618” в каква посока би искала да се развиваш в роли за големия екран? Имаш ли покани за нови кино участия?

– Предстои ми всеки момент да започна снимки на късометражен филм, който е в съвсем различен жанр от това, което съм работила до момента. Малко психологически трилър. След като снимах сериал миналата година, в който имаше екшън, се запалих доста и по

екстремните изпълнения, които всъщност далеч не са ми чужди

Истината е, че телефонът ми не е прегорял от кастинги и разговори с режисьори тук. А извън България за съжаление не мога да споделя какво се случва. Но скоро.

– В интензивната ти творческа кариера до момента сякаш има от всичко и изглежда ти обичаш да се впускаш в експерименти, да плуваш в непознати води. Къде е обаче границата на допустимото в твоя личен актьорски път?

– Границата при мен на първо място е обвързана с качеството, такова каквото аз го разбирам. С това да не изтъркам лицето си. С това

да не връхлетя във всеядството.

Да, аз правя много различни неща, но те са обединени от една идея – да не ме е срам да се поклоня накрая, след като съм показала работата си. Различни наглед, но толкова сходни в ядрото си, а именно – да се работят от екип със сърце, екип от съмишленици, не само в изкуството, но и в житейските си виждания.

Отказала съм много неща до този момент – както в театъра, така и в киното и телевизията.

И ще продължавам да го правя, докато мога да си позволя този лукс.

– Накрая, ако трябва да направим препратка с филма “ф.1.618” може ли да опишеш най-дръзкото ти предчувствие или мечта, свързани с бъдещето пред изкуството, в света на технологиите?

– Последните месеци ми се случва все по-често да коментирам с колеги навлизането на изкуствения интелект изобщо в живота ни, а в частност и в изкуството ни. Честно казано,

достатъчно са се намесили технологиите в киното

и не мисля, че има нужда от повече, защото по този начин се захранва това ламтене н публиката за „искам още нещо, това ми доскуча“ и така се губи простотата и човечността в разказаните истории. Не мога да предположа какво ще се случва в киното. Ако е прекомерно, то просто може да се превърне в една компютърна игра. Някаква графика. Малко съм ядосана и явно уязвена от тази тема. Но ще цитирам Ирини Жамбонас, която точно по този повод ми каза

„Но театърът няма нищо да го замести, театърът, както винаги, ще надживее всичко и всички и винаги ще го има“

и аз заставам напълно зад тези думи. Разбира се, че технологиите са развили изкуството до невъобразимо ниво. Просто силно се надявам да не се злоупотреби с това и да се загубят човешкият фактор, авторството и вдъхновението.