CineLibri 2022: Гледаме „Децата на другите“ на Ребека Злотовски. Българската публика ще има възможността да види най-награждавните филми от европейските фестивали, благодарение на
кино-литературния фестивал CineLibri 2022.
Сред тях е и номинирания за „Златен Лъв“, „Децата на другите“ („Les Enfants des Autres“) на Ребека Злотовски – френски филмов режисьор и сценарист.
Премиерната прожекция на филма ще бъде в „Дом на киното“ на 10 октомври.
В центъра е историята на Рейчъл. Тя обича живота си: учениците си в гимназията, приятелите си, бившите си любовници, уроците си по китара. Влюбвайки се в Али, тя се привързва и към Лейла, неговата 4-годишна дъщеря. Прибира я от училище, обича я и се отнася с нея като със свое дете. Но да обичаш децата на другите, понякога е рисковано.
За „Децата на другите“ от първо лице
В своята режиськорска експликация, Ребека Злотовски не цели да даде точен отговор на въпроса защо решава да снима филм с подобен сюжет. По-скоро звучи като опит за осмисляне на пределите, до които един творец избира да стигне, за да даде гласност на определени теми. И как го прави. В случая на Злотовски – с финес, самоирония и прокрадваща се меланхолия. Това е историята на второстепенния персонаж. Един филм за човекът в периферията. За другия.
Говори Ребека Злотовски:
„Започнах с адаптация на романа на Ромен Гари “Нататък билетът не важи“. Роман, който разглежда безсилието на един мъж. И постепенно се появи моето собствено безсилие – на 40-годишна жена без деца, която иска да има и отчасти отглежда чужди деца. Деца на другите.
Свекърва, без самата тя да е майка. Колкото и банална, болезнена и срамна да е мъжката импотентност, тази ситуация все пак е отправна точка за една история, която си струва да бъде разказана.
Имаше някаква пропаст между анимационното представяне, злата мащеха от филмите на Дисни, наследница на свят, в който жените умират при раждане и са заменени от млади жени, които не са подготвени
да обичат деца, които не са техни.
Къде беше тази жена, която създаде интимна и скъпоценна връзка с децата, отглеждаше ги всяка втора седмица в продължение на няколко години, без самата тя да има деца, приемайки риска непременно да се отстрани от уравнението, след като
любовната връзка с баща им приключи?
Какво трябваше да се направи с тази връзка, когато тя натежаваше при вземането на решение za връзката? Как се живее в един и същи град с тези, които човек е приютил, обичал, за които се е грижил, но които вече имат други герои в живота си?
Исках да напиша филма за този второстепенен герой от историята със средствата на киното.
Кино на второстепенните персонажи срещу киното за главните герои, изживяващи страстите и ексцесиите в кулминацията на конфликта. За да възтържествува друга палитра от емоции: приятелството между мъжете и жените,
нежността между жените, злобата,
а не предателството, меланхолията от неуспешните срещи, но и вълнението от успешните срещи с желанието, еротиката, утешителната радост. Преходните любови, тези, които преживяваме между две големи истории и които американците наричат „отскоци“. Момичето, което отскача, момчето, което отскача.
Мисля за „Les Enfants des Autres“ в неговото мелодично, литературно измерение. Трябва да прочетеш всички преливания в черно, отворите на ириса, небесата, в които преминават сезоните, като глави от обратно броене, стартирало в живота на една жена, на една двойка, на тяхното желание.
„Les Enfants des Autres“ дължи почти всичко на актьорите. Рошди Зем, моят голям съюзник от времето на „Les Sauvages“, Киара Мастрояни, която се съгласи да дойде за няколко сцени, защото, когато ги снимахме, си казахме,
че нарушаваме правилото, според
което често има място само за една главна женска роля, а не за две. Филмът преди всичко е поправил – и исках да кажа отмъстил! – пропуснатата преди години среща с Виржини Ефира, която внася тук своя „еротичен мозък“,
по израза на писателката Ан Берест
(която също играе във филма). Нейната интелигентна игра, щедрост и достойнство я превръщат в наследница на фигурите от тези изследвания на нравите, чиято сянка витае над филма: Джил Клейбърг, Мерил Стрийп, Даян Кийтън. Жени,
които ме вълнуват и
в които разпознавам себе си, за които женствеността не е даденост, а тяхно собствено изобретение. Техният подход, дикция, реакции, съблазън…
По стечение на обстоятелствата, когато вече не го очаквах, по време на подготовката открих, че съм бременна и заснех този филм,
докато очаквах дете, което се роди
няколко дни след края на постпродукцията. Имах чувството, че снимам това писмо на любовта, на солидарността към бездетните жени, които не принадлежат към своята общност, не принадлежат към другата.“