Фен ли сте на U2? Ако и вие, като едно бившо гадже на Хю Грант в „Четири сватби и едно погребение“, бъркате името им с военен самолет, този текст не е за вас. Нито албумът Songs of Surrender (Анимато Мюзик/Universal Music Group). Ако свързвате музиката на ирландската четворка само

с неловък сватбарски блус под звуците на One,

преминете на съседния тротоар. С един клик. Ако обаче тази група е създала саундтрака на детството ви и ви е научила на свобода под някаква форма, продължете да четете.

Може би ще откриете част от себе си и в моята история, в която с малки изключения всичко, създадено от Боно, Адам, Лари и Едж ме е карало да надскачам мисловни хоризонти и да раста емоционално със скоростта на светлината.

Но първо за Songs of Surrender. Четири десетилетия рок революции, събрани в тричасова колекция. Продуцирани и преаранжирани акустично от Ди Едж по време на пандемията. С преработени на места текстове от Боно.

Албумът излезе в 4 части, всяка от които носи името на член от групата

Появи се през март, близо четири месеца след пазарния дебют на книгата Surrender. Биографията, която Боно обича да подчертава иронично, че си е „написал сам-самичък“. Никой не може да го вини. В свят, пълен с имиджмейкъри и журналисти с маски зад знаменитостите е  важно да се знае кога артистът е разтворил сам гръдния си кош пред света и се справя брутално добре като разказвач. Идеята да направи разбор на срещите с най-важните хора в живота си на хартия се появява преди записите на Songs of Surrender. „В книгата има 40 глави.“, казва Боно, а

Едж моментално се хваща за символиката и свързва траклиста на албума с това число

Боно описва албума като настроение изключително точно в интервю за BBC.

„С Едж си подхвърляхме непрекъснато една фраза: „Интимността е новият пънк рок.“ Звучи леко претенциозно, но най-опасната музика в момента е уязвимо звучащата.“, казва фронтменът. „Допускаме артистите в живота си по-близо по начин, по който не допускаме приятелите и любимите си понякога. И сега, с тези миниатюрни смарт слушалки, хората буквално живеят в песента.

Те влизат в главата на артиста

Пътувайки в метрото, в автобуса. Отиваш на училище, или се прибираш от работа. Ти си обграден от тези песни. Неразумнят, шумен рокендрол, който е основната ни сила, понякога не е правилната компания за тези пътувания. Да разсъблечеш една песен от-до и да видиш какво остава. Къде е пулсът й. Това направихме със Songs of Surrender.“

Този албум е задължителен за всеки фен на бандата, а ако го слушате в компанията на скептици, има голям шанс да ги вербувате към Светлата страна на U2. Защото е адски личен, суров и честен. Радиофоничен. Но по начин, който възпитава вкус. Който провокира мисъл, а не безгрижно подсвиркване и неврозно тактуване с краченце.

Обвива с интимен шепот стадионни химни като Sunday Bloody Sunday, Vertigo и Desire

Вкарва в сторителинг поредица подредените една след друга Bad, Every Breaking Wave и Walk On, която в този запис е посветена на Украйна. City of Blinding Lights, With Or Without You и Pride (In The Name of Love) са истински музикални проповеди, които извършват ювелирна работа по реставрацията на душата.

Вълчата захапка на Cedarwood Road е не по-малко остра и носталгична и от тази в оригинала. I Will Follow щеше да е още по-смазваща като звучене с госпъл хор, но

комбинацията от глас и китара носи органично усещане за пънкария без възраст

За феновете, обикнали звука и естетиката на U2 още от наивния им синт-пънк период на пуловерите с подплънки и прическите-скункс, Songs of Surrender ще е като година психотерапия в три часа музика.

Аз съм точно от тази порода –

дете, чиито свят се преобърна, когато чу за пръв път Achtung Baby (1991) на раздрънкания си касетофон

в стая с размер на кибритена кутия в плевенския квартал „Сторгозия“. Бях взела касетата от един наперен „батка“, който често въртеше нелегална търговия с плакати от все още „Кореком“ списанието BRAVO. В известен смисъл този албум начерта пътя ми на бъдещ музикален журналист. U2 за мен бяха това, което за предното поколение са били Pink Floyd и Zeppelin. Ментален билет за друго измерение.

Директна смяна на фабричните насторйки в главата,

които те правят повече търсещ и по-малко панелен като светоусещане.

„Откупих“ този албум от батката, тъй като се оказа рядкост. А във виреещия заедно с едноименото списание магазин Unison вложих две стипендии за „лицензирани“ издания на Rattle and Hum и Unforgettable Fire. Разбирайте, касетка с луксозна книжка с текстове, жестоки снимки и качество на звука, което нито един аналогов „кашон“ с две гнезда от битака не може да ви отнеме.

През 1993 г., когато Zooropa бе в апогея си,

тичах до единствения си познат с видео в квартала, за да гледам концерт на U2 от Сидни

Разминаването между вида на цветния „Велико Търново“ и картинката, в която Боно се движеше пред стена от включени телевизори, дегизиран с токове и чарлстон като Мекфисто, беше шокиращо.  После той симулираше обаждане до президента на САЩ. Докато в съседната стая роднините слушаха Весна Змянац, 13-годишното ми аз попиваше това извънземно шоу и плачеше, без да знае защо. Отдавах го на пубертета. А е било от щастието, че съм намерила ментален ескалатор към порастването като U2.