Продължението на разговора ни с Михаела Филева идва ден след като стана ясно, че тя е номинирана за „БГ Изпълнителка“ на Годишните Музикални Награди на БГ Радио, а албумът ѝ „96“ е сред петте претендента за „БГ Албум“. Заслужено признание, което е знак за поредната успешна година, която певицата има в професионален план.

В първата част от разговора ни Михаела разказва повече за последния си албум и творческия си процес, а ето какво още ни сподели:

– Имала ли си моменти, в които си била несигурна и неуверена в себе си, макар да не си личи за публиката ти?

– Супер е, че не личи, защото в живота на артиста всяка стъпка е някакво съмнение. Имам изключителната привилегия да съм се обградила с хора, които ми вдъхват увереност, когато се колебая и това може би се вижда отстрани. Повярвайте ми, ние като артисти често сме в една левитираща позиция на несигурност, в която всъщност се раждат някои от най-добрите идеи. Защото, ако си напълно убеден, че всичко, което излиза от теб е великолепно, егото надделява над творчеството.

Несигурността е част от пътя.

Когато си артист се случва едно непрестанно търсене, едно непрестанно самоизмисляне – какво ти е интересно, какво е ново и вълнуващо, какво си заслужава да се случва изобщо. За да си с толкова отворено съзнание трябва да прегърнеш тази несигурност и да приемаш, че това е част от теб. И може би тук идва ролята на добре сработения екип.

Такъв е случаят с моя толкова близък приятел и човек, който много често застава в ролята на музикален продуцент на нещата, които издавам – това е Веселин Ценов. Когато пък си говорим за чисто стратегически ходове – момичетата от Monte Music са моите хора. 

– Казваш, че тишината е добър приятел на вдъхновението. Какво намираш в тишината?

– В тишината има липсата на шум и забързаност, липсата на това препускане, което съвременният живот изисква от всеки един от нас. Вдъхновението всъщност обича тишината, времето, когато си спрял и не ангажираш съзнанието си с други неща. Защото живеем толкова забързано, че нямаме време да притихнем и да усетим как се чувстваме наистина, а от там излиза изкуството. Затова вдъхновението обича тишината, защото когато притихнеш можеш да слушаш мелодията, която извира от теб.

Ако не си притихнал няма как да чуеш.

Аз в един моменти си го наложих като начин за почивка и баланс между работния и личния живот – на определени периоди да притихвам. Все по-осъзнато виждам, че когато го направя съм най-креативна. В шума и суетата, които професията ни носи със себе си можеш отново да си креативен, но е различно.

– Връщайки те отново към „96“ – това е последният ти албум, помниш ли как се почувства, когато излезе първият?

– Много добре помня. Първият път във всичко се помни за цял живот – и хубавото и лошото. Едно от най-ценните неща, които този първи албум ми даде беше свободата да споделям през музика и да знам, че всъщност за мен това е правилният начин. Първия ми албум се казва „Инкогнито“ и буквално

в него бях разказала своите инкогнито истории –

онези неща, за които в публичното пространство не говоря, които остават скрити от светлината на прожекторите. Зад всяка една песен в този албум има преживяване, за което разказвам. Издавайки този първи албум си спомням това окриляващо чувство да разкажеш – през музика, защото другото е много тривиално и безкрайно злободневно да занимаваш аудиторията с лични неща или битовизми.Но през изкуство това

става лепенка за чужда рана.

Защото когато слушаш музиката, намираш съмишленик и знаеш, че не си сам, защото още някой го е преживял. И пак – можем да говорим и за хубавите и щастливи мигове и за трудностите. Защото пред щастието и тъгата всички са равни. 

– Кой е моментът в живота ти, към който искаш да се връщаш пак и пак?

– Аз съм от хората, които често се връщат към минали неща – отново – към хубавото и към лошото. Много аналитична съм. Това е и благословия и проклятие, защото връщам негативните случки, за да се поучавам от тях, дори понякога с цената да не се чувстваш добре правейки го. Защото

когато бъркаш в рани, те зарастват по-трудно.

Много човъркам и много анализирам, за да си взимам уроците от негативните неща. Към хубавите неща пък се връщам с чувство за екстаз и носталгия, че вече е отминало. Но пък това ми дава стабилен фундамент, за да знам коя съм, къде съм и накъде искам да продължавам да се движа. 

Връщайки се на темата за забързаното ни ежедневие, понякога имам чувството, че не ми остава време от ангажименти да се спирам и да си казвам „Тук сбърках“ или „Браво, това го направи много добре“. А тези неща са ми важни, носят ми развитие. 

– Ако можеш да живееш в друго време, кое би било то? 

– Сигурно бих избрала бъдещето. Но няма да те лъжа – много ми харесва настоящето. Мисля, че

живеем в най-интересните години, в които може да се живее.

В момента е някаква еманация на всичко. Никога не е било по-лесно и никога не е било по-трудно. Толкова са гигантски и необятни възможностите. Буквално имам чувството, че на всеки пет години ние започваме абсолютно от нулата да измисляме и пренареждаме цялото ни ежедневие. И тази постоянна адаптация ми харесва, защото ми дава усещане за постоянно движение.

Много ми е любопитно и как AI технологиите ще се отразят на ежедневния бит, на творческия процес. С любопитство гледам към този момент, а не със страх. Единственото ми притеснение е свързано с моралния казус.

– В момента пишеш песен към филм, нали така? 

– Да. Той излиза на 19 април. Казва се „Опасни шматки“ и е страхотна комедия. Песента ще излезе в средата на този месец и е колаборация – няма да издавам още с кого. Но всичко е направено с идея и смисъл от създателите на филма. Със Светльо Къслев работихме по аранжимента и се получи нещо много интересно и адски различно от нещата, които правя в момента. 

– За първи път ли ти се случва?

– Не, но за първи път ми е възложена конкретна задача да напиша музика за филма. Досега винаги песен, която съм написала преди и съществува, перфектно пасва на сюжета и се превръща в саундтрак.

– След дълга пауза отново играете „Есмералда – Парижката Света Богородица“. Разкажи ни за този проект?

– Гостувахме в Пловдив на 4 април. Впускам се отново в тази роля и в това не малко предизвикателство, каквото е мюзикълът.

С огромна любов и любопитство подходих към ролята

преди вече две години и тази Есмералда, която играя в „Парижката Света Богородица“ стана част от мен по някакъв начин. Припознах се в много от нейните черти. Есмералда е супер витална и чиста, готова да защити правдата в името на всичко и да отстои себе се и правото си на свободен избор – като жена и като личност. Пътеводна светлина ми е героинята, пример за висок морал. Ролята ми беше гласувана като доверие от проф. Горчева, която е нашият режисьор. Страхотно пътешествие е. И хората, с които работя в спектакъла са ми много любими.

– Имаш ли нужда от време, за да влезеш отново в роля?

– Има много неща за припомняне. Аз съм в процеса отдавна. Припомням си мизансцена и песните. Тъй като във вокално отношение, техниката за изпълнение на мюзикъл е безкрайно далечна от това, което правя в поп музиката.

Хубавото на малко по-дълга пауза, в която не играеш е, че

някак несъзнателно героят озрява вътре в теб.

Когато отново изиграеш ролята се усеща по-добре. По-добре си разбрал какво имаш като задачи и можеш да дадеш повече на героя.

– Вече спомена някои неща, но какво научи от ролята на Есмералда?

– Както го нарекох това е някаква форма на „пътеводна светлина“ за морал. Иначе за мен като артист

ролята е страхотна възможност за развитие.

Освен танцуването и пеенето, които така или иначе правя и използвам в поп музиката – тук добавям още едно изкуство, което е свързано с актьорско майсторство. Много неща научих и продължавам да се уча всеки път, когато се качваме на сцена. Много ми е приятно и много любимо. Още като студент в Музикалната академия много се палех по музикъла и съм щастлива, че мога да прилагам всичко научено.