• Образите в “Племе” са плътни и достоверни, почти документални
• Метафоричната глухота застрашава човешките взаимоотношения
• Актьорската игра в “Пате пате гъсок” наподобява оголен нерв
• Обичам персонажите да са притиснати емоционално и физически

Когато страхът срещне смеха, на театралната сцена се получава шедьовър. Днес един от най-изявените “художници на тази многопластова картина” е режисьорът Зафир Раджаб. За него условностите са клише, което опитва да пребори в спектаклите, които поставя. Така той се превръща в един от новаторите в бранша, които смятат, че след развитието на технологиите и киното, театърът също трябва да бъде подложен на “творческа реконструкция”. Как го постига? – Поставяйки актьорите в комфортна среда, която същевременно обаче ги принуждава да бъдат честни до болка. Що се отнася до публиката, присъстваща на представленията му – тя гарантирано остава разтърсена от видяното. Въпреки своя талант – той не се взима твърде сериозно, точно както първият му преподавател в НАТФИЗ Стефан Данаилов го е учил.

– Здравейте, г-н Раджаб, съвсем скоро представихте премиерно пиесата си „Племе“. Бихте ли ни разказали повече за нея? Как се „роди“ идеята за поставянето ѝ у нас?

– Намерих текста преди година и половина, почувствах го изключително близък, развълнува ме веднага. Още при първия прочит видях спектакъла като на филм в главата си. Опитвам се да работя на този принцип – да поставям текстове, в които откривам свои лични страхове, които ме разсмиват, но и в същото време – дълбоко ме нараняват. Текстове, които съдържат фундаментални теми и са адекватни на съвременния контекст. “Племе” е такъв текст.

– В синопсиса на пиесата се твърди, че „разказва историята на нашия живот – такъв, какъвто е!“. Всички ли сме глухи в действителност? 

– Надявам се, че не! Глухотата е инвалидност, но ако инвалидността излезе извън физическото си измерение и се превърне в метафората, за която настоява пиесата,

човешките взаимоотношения са силно застрашени.

– Кое е нещото, което отказваме да чуем?

– Няма да си позволя да изпадам в генерални заключения. Бих казал за себе си, че често отказвам да чуя всичко онова, което може да наруши баланса на душевния ми уют. Боря се с този си отказ, защото е нещо, което може да ме отчужди от света.

– Постановката разглежда изключително интересна гледна точка – едно семейство отглежда своя глух син сякаш той чува напълно нормално. Къде е границата между приобщаването на човек със здравословен проблем към определена група и пълното отричане на увреждането му?

– Това е изключително сложен въпрос. Балансът да отгледаш човек с увреждания по начин, по който да е равноправна социална единица,

без да ощетиш и осакатиш емоционалният му свят,

е нещо изключително трудно за откриване. Давам си сметка за това. За съжаление, няма формула за намирането на този баланс.  Факторите са много – контекстът на семейството и този на обществото, в което се изгражда подобен човек. Темата е болезнена, както и самата пиеса.

– Главният персонаж в пиесата Симеон Дамянов и неговата сценична любима Луизабел Николова се е наложило да научат жестомимичния език, за да се превъплътят в своята роля. Подобна отдаденост несъмнено придава тежест на постановката. Бива ли тя обаче оценена от широката публика?

– Надявам се, че се оценява. Симо (Симеон Дамянов) и Изи (Луизабел Николова), с помощта на STRAYSHEEP – Борис Бъндев, Александър Калинов и Радослав Борисов – консултанти по жестов език, положиха

огромни усилия, за да създадат плътни и достоверни образи,

почти документални. Това, което знам със сигурност, е, че без този език тази пиеса не може да бъде поставена. Това е в основата, там е и конфликтът.  

– В свое интервю преди 2 години твърдите, че театърът страда от липса на внимание. Все още ли е така? Ако да – каква според Вас е причината?

– Изказал съм се доста общо, може би съм прекалил или поне така се надявам. Напоследък нямам наблюдение. Мисля, че интерес към театъра има – поне в контекста, в който аз се намирам.

– Самият вие сте възпитаник на НАТФИЗ и сте имали честта да бъдете в класа на Стефан Данаилов. Кой е най-ценният съвет за актьорското майсторство, който Ви е давал?

– Да не се взимам твърде сериозно. Много е бил прав, светла му памет.

– Опитвате ли да се предадете някои от неговите уроци на тепърва прохождащите в професията артисти, с които работите днес?

– Да, винаги го споменавам, не мога да сдържам унаследения от него хумор, уроците, съветите – всичко. Често ми се иска той самият да беше все още сред нас и да можеше да го прави вместо мен.

– Работите именно със студенти от Академията по интригуващото заглавие „Пате пате гъсок“, разглеждаща актуалния проблем с насилието? Как една детска игра вдъхновява представление, което „сграбча публиката за гърлото“?

– „Пате пате гъсок“ е отново много личен и важен проект за мен. Щастлив съм, че имах възможност да го реализирам и смело мога да кажа, че работа ми с тези бъдещи колеги беше на професионално ниво. А колкото до темата за насилието, тя продължава да е все така устойчива и нито глобализацията, нито неолиберализма, нито навлизането на новите технологии успяха да намалят дори в малък процент желанието на човек, независимо от географския контекст, да

причинява болка – физическа и емоционална.

А това плаши и разтърсва.

– В една детска приказка се казваше, че „лоша рана заздравява, но лоша дума не се забравя“. Кое според Вас може да нанесе по-сериозна вреда – думите или физическото насилие?

– Наблюдавайки всичко, което се случва по света и у нас – и двете.

– Насилието във всичките му форми продължава да бъде тема табу в обществото. Това повлия ли на начина, по който публиката реагира на „Пате пате гъсок“?

– Определено. Когато онагледиш акт на насилие с текст, който е толкова откровен в звученето си, актьорска игра – наподобяваща оголен нерв, и сцени, съдържащи насилие, човек трудно остава безучастен. Хората не обичат насилието, просто понякога не го чуват или виждат. Всички сме глухи и слепи.

– Наблюдаваме пиесата през плексиглас. Откъде идва интересът Ви да поставяте хората в своеобразни “кутии”, създавайки стаи на сцената? Повлиян ли сте от киното?

– Да, силно повлиян съм. Вярвам, че при наличието на съвременни технологии, новите тенденции в киното и стрийминг платформите, театърът също трябва да се актуализира. Колкото до визуалните решенията, обичам персонажите да са притиснати не само емоционално, но и физически. Намирам нещо много истинско в това. В

голямата част от живота си сме затворени в кутии,

физически и ментално. Освен това, считам за важно да поставям актьорите в среда, в която да се чувстват състоятелни като хора, да се чувстват комфортно. Въпреки това обаче тя трябва да ги задължава да бъдат честни в това, което правят, знаейки, че всяко излизане от рамката ще ги дискредитира. Искам  да свеждам условността до минимум.  

– Освен режисьор, сте и актьор в Народния театър. Една от постановките, в които участвате – “Нора”, се отличава с това, че публиката проследява сюжета през мобилните телефони на актьорите. Каква е причината все по-често комуникацията в спектаклите да бъде пречупвана през призмата на технологиите?

– “Нора” на Тимофей Кулябин е един от важните и ценни спектакли на българска сцена, находка на Народния театър. Решението на Тимофей е мотивирано и мощно. Лично аз смятам, че не е повлияно от тенденциите в театъра.

– Подготвяте ли нови проекти, в които ще можем да Ви видим в режисьорското или актьорското Ви амплоа?

– Като режисьор съм в предпостановъчна дейност на бъдещи проекти, които ще запазя в тайна, а като актьор имам щастието в момента да снимам сериал. Наскоро започнах репетиции на „Венецианския търговец“ от Уилям Шекспир в Народния театър с изключителния Явор Гърдев.