• Като малък се колебае между актьорството и лекарската професия.
• Завършва в последния клас на Стефан Данаилов, заедно с Филип Буков и Радина Боршош.
• Мечтае да изиграе Сганарел от „Дон Жуан“ и да скочи с бънджи.
• Съосновател е на сдружението „Артикус“, което се занимава със създаването и организирането на театрални представления.
  

  

Георги Краев е име, звучащо все по-силно на българската театрална сцена. Роден и израснал в красивият град Кърджали, той е ярък пример за това как духът на малките градове може да се превърне в движеща сила в кариерата на един артист.

Още от детството си, Георги показа интерес към актьорството, въпреки моментното му увличане към лекарската професия. Правилният път към истинската му страст му показва неговата учителка. И този път го отвежда право до сцената. Така завършва НАТФИЗ, където получава възможността да попие знания не от кого да е, а от самия Стефан Данаилов.

Той е ученик от последния му клас, заедно с Филип Буков и Радина Боршош. Въпреки че започва актьорската си кариера в театъра на родния си град, Георги не остава незабелязан за екранната индустрия. През 2016 г. екипът на късометражния филм „Ако е писано ще стане” го включва в своята продукция. Следва участие в  продукцията на Netflix „I am with me“ и в поредица от късометражни филми, включително „In Red“, „The Invasion of Red Coce City“ и „2039“.

Малко след завършването на образованието си, Георги и колегата му Иво Йончев, създават сдружение „Артикус“. През годините актьорът започва да изявява интерес към режисурата и вече има няколко успешни театрални проекта зад гърба си.

– Как започна твоята актьорска кариера и каква беше първата ти роля?

– Моята актьорска кариера започна от много ранна детска възраст. Бях 6 или 7-годишен, когато ме поканиха да се включа в концерт – спектакъл по случай Баба Марта в Кърджали. Трябваше да изпълня ролята на Пижу. Бях си научил текста вкъщи. Преди мен обаче имаше танцово изпълнение, в което сценичната ми партньорка Пенда участваше и трябваше да се преоблече, за да можем заедно да започнем шоуто. Забравих да спомена, че имаше водещ на име Коко Роко, който зад кулисите преди началото ми каза: “Импровизирай преди Пенда да излезе. Аз ще те питам къде е, а ти трябва да кажеш – нека я потърсим”. Нямах избор да не се съглася. Моментът настъпи, аз излязох и видях пълната зала от родители и ученици, които ме гледат и веднага при въпроса “Къде е Пенда”, разбира се отговорът не беше “Не знам, нека я потърсим”, а “Преоблича се” (смее се).

Стефан Данаилов го учи да уважава всеки без значение неговия статус

– Ти си ученик от последния клас на Стефан Данаилов. Кой е най-ценният урок, който получи от него?

– Преди да отговоря на въпроса искам да кажа, че за мен беше изключителна привилегия да съм част от точно този клас. Благодарен съм, че познавах Мастъра, бил съм част от неговото семейство и продължавам да нося титлата “негов студент”. Уроците и съветите, които имахме честа да попиваме бяха както професионални, така лични. Това, което Стефан Данаилов проповядваше и е останало в съзнанието ми е, че трябва да уважаваш и общуваш с всеки без значение неговия статус. Независимо дали той или тя е чистачка или директор. Всички сме хора, които заслужаваме да чуваме “Здравей” или “Приятна работа”.

– Как премина изпита ти за кандидатстване в НАТФИЗ и от първия път ли те приеха?

– Да, късметлия съм, че съм от хората, които от първия път бяха приети, макар и да имах известни притеснения. Бях подал документите както за „Актьорство за Драматичен театър“, така и за „Куклен театър“ и ми се наложи да минавам общо 7 кръга с еднакви материали. Доста притеснително преминаха моите изпити, защото още на първи кръг от огромното напрежение си забравих баснята и си казах: “Свършено е”. Тогава Стефан Данаилов ми каза: “Спокойно, моето момче. Опитай се отново”. Събрах се и го изкарах. Минах първи кръг.

Мастъра го кара да казва скоропоговорка на изпита

Във втория, когато дойде моят ред, Мастъра не хареса много комедииния ми монолог. Спомням си, че ме изкара на една платформа и каза: “Сега моето момче искам да си измислиш текст върху скоропоговорката “Що щеш в къщата ми нещастнико жалък”. Започнах да говоря някакви абсолютни глупости до момента, в който не спрях и само чух: “Защо спря, продължавай”. След това разбрах, че много са се смели на моите простотии. В третия кръг танцувах смесена ръченица. Накрая се оказа, че съм приет и двете специалности. 

Пропуска уроците, за да ходи на различни събития в Кърджали

– Цял живот ли си мечтаел да бъдеш актьор или имаше известни колебания? Как се запали по актьорското майсторство?

– Истината е, че съм се занимавал от много малък с актьорско майсторство, но в един момент от моето развитие исках да стана лекар. Много харесвах биология и химия. Завърших Френска паралелка, следователно тези два предмета ги изучавах на френски език и ми беше малко трудно да прихвана материята, но все пак успявах. Записах се на частни уроци по химия и биология, които много исках да посещавам. По същото време обаче имаше доста интересни събития в Кърджали, които бяха привлекателни за един млад човек. Това беше и причината да не съм много постоянен в ученето, а и моята учителка ми помогна във взимането на правилното решение.

Обича да ходи на театър от малък

В един от часовете щеше да ме изпитва, а аз нямах никаква представа до къде сме стигнали с материала. Темата беше за амебите, а аз бях убеден, че става дума за яйцеклетките и така презентирах целия урок (смее се). Учителката ми махна очилата си и ми каза: “От 30 години се занимавам с преподаване и подготвяне на студенти, но никой не ме е карал да се съмнявам в материалите, които преподавам. Какво се занимаваш с това, не е за теб. Отивай и ставай актьор това е твоето прозвище”. Към днешна дата съм ѝ благодарен и добре, че не станах лекар. Доста често имаше детски представления в театъра и моите родители харесват театъра. Посещавах доста често кукления театър в Кърджали. Изгледал съм абсолютно всяка една постановка, която в програмата им, както и в тази на Драматичния театър. И тъй като трябваше да поправя първото ми излагане пред публика, за което споменах по-горе, се записах на театрална школа към читалище “Обединение”, където втората ми роля беше в представлението на Йордан Радичков “Ние, врабчетата”.

– Малко след завършването ти заедно с колегата ти актьор Иво Йончев създавате сдружението „Артикус“. Разкажи как дойде идеята за него, на какъв етап от развитието сте в момента и какви са бъдещите ви планове там?

– След завършването на НАТФИЗ се запознах с Иво Йончев по време на обучение. Още тогава с него направихме фантастични неща като партньори и всичко между нас стана естествено. Той ме покани да бъда част от екипа му и заедно да създадем сдружение, което да подпомага младите и изкуството, чрез различни представления, школи и т.н. Иво е човек, на когото дължа много. Благодаря му до ден днешен, той е един от най-важните ми учители, които ме мотивират и карат да достигам нови и нови цели.

„Идеята за „Артикус“ дойде защото и двамата искахме да подпомогнем културата, да творим и да създаваме нови и иновативни неща.“

“Артикус” в буквален превод означава “Величаене на изкуството”. Създадохме представлението “Образцов дом” , което беше финала на Модул „Театър на Академия за сценични изкуства “Артикус”, а след него последва и финалът на Модул “Музика”. Тук е моментът да благодарим на НФК за помощта в създаването на този проект, който ще се появи края на септември. Новите неща, които предстоят са Школа Аплауз V2 , което ще е ъпдейтната версия на първата наша школа с представлението “Мишени”, което ще направи свето завръщане на сцената.

Георги участва в продукция на Netflix заедно с Башар Рахал

– През 2020 г. взимаш участие в продукцията на Netflix „I am with me”, как стигна до там?

– Интересно е, че се случи по време на пандемията, когато наистина имах нужда от нещо, което да ме върне в тази професия. Продукцията беше доста интересна. Имах честа да се запозная и да снимам рамо до рамо  с актьора Aaron Cobham, който участва в сериала „Испанската принцеса“. Работих и с актьора Оуен Дейвис, който пък е снимал във филма „Рамбо – последна кръв“. Искам да кажа, че беше истинско удоволствие, защото през двата дни, в които снимахме, цареше истинска забава от страна на актьорите и екипа. Във филма участваха и други български артисти като Башар Рахал и Велизар Бинев. 

– Освен като актьор се изявяваш и като режисьор, дебютирайки с представлението „Отчуждение“ по текстове на Г. Г. Маркес. От коя страна ти харесва да бъдеш повече – актьорската или режисьорската?

– Двете са много различни. Това представление, което създадохме заедно с Нов Български Университет, Сдружение “Артикус” и студентите на Марий Росен – Йоана и Ванеса наистина е едно от нещата, с които се гордея. Въпреки всичките премеждия по създаването му. Беше доста интересно за мен да експериментирам и да създам продукт, който аудиторията може да гледа. Сега е моментът да кажа, че зрителите могат да гледат представлението в Бургас на 25-и юли, както и на „Сцена на кръстопът“ в Пловдив през октомври. Иначе като режисьор е важно да пресъздадеш това, което ти е в главата точно и ясно, за да може то да ясно за актьорите, които го изпълняват. Докато като актьор трябва да изпълниш живота на един човек, в конкретните обстоятелства и ти да бъдеш в неговите обувки. Много е различно. 

– Тази година създаваш сценичните продукти с непрофесионалисти и любители със заглавие „Време за аплаузи“ и „Голямото чудене“, които получават редица награди, разкажи малко повече за идеята и процеса по създаването.

– “Време за Аплаузи” беше първият проект на Школа “Аплауз”, което направихме заедно с Иво Йончев. Представлението разказва за друго театрално представление, което не може да се изиграе заради депресиран актьор, който играе само роли заради големината на носа. си. То беше репетирано 4 месеца и беше изиграно два пъти на сцената пред пълна зала. Школата “Аплауз” е едно от най-хубавите неща, които са ми се случвали в живота. 

“Голямото чудене” пък е представление, което също беше създадено за 4 седмици с участието на трима непрофесионалисти от Школа “Аплуз” по повод Националния фестивал за кафе-театри в град Свищов. Бяхме поканени от Читалище “Природа и наука” да направим спектакъл. Избрахме да е иновативно представление само с 3 стола и 3-ма актьори по текстове на “Старицата от Калкута” на Ханох Левин. С него спечелихме първа награда за „Най-добър спектакъл“. След това тримата от артистите взеха второ два пъти трето място за „Най-добро актьорско майсторство“ на фестивала, които беше организиран в театър “Сълза и Смях” на сцената на Славянска Беседа. Бяхме и на един от най-големите фестивали за непрофесионалисти в Каварна, където Христо и Кристиян взеха първо място за най-добри актьори. Няма по-голямо удовлетворение от това да виждаш как работата ти се отплаща.

– Миналият месец беше премиерата на представлението „Мамут“ в Театрално музикален център – Кърджали. Каква е твоята роля?

– Така е, заедно с Театрално музикален център-Кърджали и фондация “Театър Менон” сътворихме нещо наистина вълнуващо и уникално в представлението “Мамут” по Станислав Стратиев. Финансирано е с подкрепата на НФК и е дебют на режисьора Живко Гущеров.  Модулацията и начинът, по който тази пиеса беше представена и олицетворена е наистина феноменален. Доста въпроси може да си зададеш зад режисурата му. Моята роля е тази на Божидар. Момче, което иска да се бори срещу света, ако така мога да се изразя. Той е  олицетворението на младия човек, на новото, на неоскверненото все още, което се бори за справедливост и се бунтува срещу системата и своите родители, които искат да бъдат част от тази система. Представлението предоставя истинската реалност на интелигентния човек и през какво трябва да мине, за да се запази и съхрани.

Георги смята, че трябва да се дава шанс на младите и не толкова разпознаваеми артисти

– Защо да дойдем да го гледаме?

– Забелязал съм тенденция, която не е много приятна, не се дава шанс на постановки, които не знаем какви са. Според мен трябва да се дава шанс на млади хора и да се ходи на много повече представления, в които участват именно артисти, непознати за зрителя до момента. Има адски много млади хора или не толкова разпознаваеми лица, които наистина заслужават да бъдат видяни, защото са изключително талантливи. Бих казал заповядайте и ни дайте шанс. Няма да съжалявате. 

– Ще има ли дати и в София?

– Още през септември се очакват нови дати, които ще бъдат локализирани в София. 

– Гостуваш и като преподавател в училище за сценични изкуства „Акатамус”, кое е най-важното, което трябва да знаят младите?

– Никога да не губят “младежкото” или “детското” в себе си. Имах уникалната възможност да гостувам при тях, благодарение на Диа Мантова, която е преподавател и основен актьорски лектор. Наистина беше удоволствие и в техните лица видях тази страст, която всички актьори трябва да пазят в себе си. Дори бих гостувал пак, но този път за постоянно (смее се). За мен да възпитаме младите хора чрез изкуството е страхотно и наистина си заслужава да се прави. Те са нашето бъдеще. 

– Има ли някакви специални предизвикателства или жанрове, които би искал да изпробваш?

– Предизвиквам себе си всеки ден. Това, което ми доставя истинско удоволствие е добре свършената работа. Доста мои приятели ми казват, че съм голям работохолик и не спирам да мисля само за работа. Иска ми се да се предизвикам да поставя или изиграя “Дон Жуан”, но не да изиграя самия Дон Жуан, а Сганарел. За мен това е една най-емблематичните роли и би било голямо предизвикателство. Бих вложил всичко, на което съм способен, за да направя ролята незабравима. Извън актьорските мечти, ми се иска да скоча с бънджи, защото за мен адреналинът е нещо, което ме държи жив. Искам също така да видя как бих се справил с абсурден театър.

– Каква история искаш да разкажеш чрез своите роли?

– Искам да разкажа всяка една част от историята на героите ми през призмата на моя. Искам да разкажа за техните провали, които понякога не завършват с щастлив край, за техните висоти, които ги превръща в най-лошото нещо, което един човек може да създаде. Искам да разкажа за самотата, която съществува у всеки един от нас, най-вече в мен. Искам да разкажа всяка една история по най-добрия начин, защото човекът, който гледа отдолу може би ще се припознае и ще открие нещичко за самия него. Искам да разкажа и своята история, чрез героите, които играя. На сцената е важно как се чувстваш, в живота не чак толкова. 

Като бях малък искал да бъде Спайдърмен

– Какво дете беше и кой е най-яркият ти спомен от детството?

– Бях доста послушен до едно време и непослушен до друго. Благодаря на моето семейство, че са ме изтърпяли толкова години и продължават да го правят. Баба ми е истински герой заедно с леля ми и майка ми. Държа да им го кажа и да им го повтарям всеки ден. Възхищавам им се и те са най-големият ми стимул в живота. Баща ми също е бил до мен по негов начин, но знам, че е бил. Спомням си, че исках да съм Спайдермен като бях малък, което доведе до няколко каскадьорски изпълнения с поражения. Единият път исках да полетя през едни стръмни стълби с едно колело, което беше на три гуми, но уви не полетях а пропаднах върху стълбите и си сцепих главата. Вторият път полетях, но не уцелих врата и се забих в стената. 

– Какви са плановете ти за лятото?

– Искам да отида на мястото, на което се чувствам истински добре, а именно Варна! Там винаги си прекарвам великолепно, но смятам да отскоча и до някоя друга дестинация. Искам да посетя моите родители в Австрия, може отскоча и до Испания след това, а накрая да се във Варна. В съзнанието ми стои идеята, че един ден след като взема всичко от професионалният си път ще отида и да го приключа в морската столица.