• Първият снимачен ден в живота ми беше в един мръсен стар апартамент… но щом влязох се почувствах като в Дисниленд.
• Иска ми се да показвам нещо различно с очите си, когато играя.
• След „Доза щастие“ започнах да приличам повече на майка си.
• По време на снимките на „Алфа“ имаше дни, в които снимахме с две камери, което се прави супер рядко в българските сериали..

Ясно си спомням деня, в който за първи път се сблъсках с уникалната, нелека, но изпълнена с много красота история на Валентина Каролева. Зрителите я познават най-вече от ролята ѝ в „Доза щастие“, но за мен тя е на първо място дъщеря на мой любим режисьор и човек, който прегръща силно и винаги те кара да се усмихваш.

Артистичният талант сякаш е закодиран в ДНК-то на Валя. Личният и професионалният ѝ път са белязани с

много болка и много любов.

Бих казала, че съдбата ѝ предначертава забележителен път, но тя не вярва в съдбата… а в Бог. Все пак колко актьори са имали възможността да се превъплътят в ролята на майка си и то в толкова истинска и въздействаща история като тази на Весела Тотева в „Доза щастие“.

Очите ѝ говорят от екрана. С очите си влиза в роля, но именно в тях можем да видим историята от първо лице.

Обича многопластовите персонажи,

в чиято дълбока душевност се потапя напълно.

Личната ѝ история също е забележителна. Среща се с съпруга си още в тийнейджърските си години, заедно преживяват трудности и чудеса, и в момента имат две прекрасни деца.

От всички неща, за които можем да си говорим, днес обръщаме внимание най-вече на професионалния път на Валя и най-новия ѝ проект – сериалът „Алфа“, чиято премиера предстои през февруари по bTV.

– Историята и пътят ти в актьорската професия са уникални. Въпреки, че си учила балет, после музикален театър, накрая ставаш актриса. Какво те доведе до това и спомняш ли си конкретен момент, в който реши, че искаш да се занимаваш с актьорско майсторство?

– Да, със сигурност си спомням, че още като много малка се запалих, когато баща ми ми разказваше приказки, които той измисляше. И аз си представях как влизам в приказката, където разбира се главната героиня беше момиче като мен. До ден днешен помня една история, която сега разказвам и на дъщеря ми – за принцеса, която не иска да си къпе косата. Защото аз не исках да го правя като малка… Така че

татко без да знае ме е въвличал в този негов свят,

защото той самият е режисьор и е създавал истории, вдъхновени от мен и аз съм ги преживявала все едно наистина ги изигравам. Та той ме запали.

А първият официален път, в който си казах: „Аз ще бъда актриса някой ден“ беше когато той си снимаше дипломния си филм. Аз имах един снимачен ден, играех едно детенце, не беше нищо специално. Ицко Финци беше в главната роля. Тогава се докоснах до цялата магия. Снимките бяха в един мръсен стар апартамент, беше опушено и неприятно, защото историята беше такава, но аз влязох и се почувствах като в Дисниленд. Казах си: „Това е моят свят,

така искам да живея и постоянно да съм на снимки“.

Мисля, че това беше денят, когато си казах, че искам да стана актриса. Бях на 10 г. Вече бях тръгнала по пътя на балета и не исках да се отказвам от това и винаги съм знаела, че той ще ми даде нещо друго, което ще ми помогне след това.
Пак баща ми ми беше казал, че като започнеш нещо е много важно да го завършиш. Така че продължих с балета, но през цялото време имах усещането, че по-скоро ще стана актриса.

– В момента живееш в Лондон, но снимаш проекти само в България. Искала ли си да направиш кариера там?

– Разбира се, че бях малкото момиче в големия град и мисля, че всеки в тази индустрия, отивайки в Лондон, Ню Йорк или Холивуд е с идеята да стане звезда, или просто да работи това, което обича. Самата аз

знаех, че в Англия няма да мога да вляза в актьорски университет,

защото английският ми беше на много ниско ниво. Бях на 22 г. и си казах, че ще кандидатствам музикален театър, където бях почти сигурна, че заради танцовата ми кариера ще ме вземат. Завършвайки си търсех агент, който да ме котира като актриса, а не като танцьор. И слава Богу доста бързо намерих агент, който ме пращаше на всички възможни кастинги. Късно научих езика обаче и не мога да мина за англичанка или американка, но вярвам, че киното все повече се развива и има място за хора с всякакви акценти. Много ми се искаше да се развия тук и да направя някаква кариера, но за жалост не стана. Все още

не спирам да ходя на кастинги,

но единственото нещо, което професионално съм снимала тук е за един сериал на BBC. Имах доста малка роля, но все пак беше изключително преживяване.

Тук още преди да съм задала следващия си въпрос Валя ме изпреварва и заговаря за стереотипите за източноевропейците, с които се е сблъсквала.

– За жалост в един момент много се разочаровах, защото не можеш ли да говориш с друг акцент просто те викат за роли на проститутка, сервитьорка, танцьорка или чистачка. И когато си млад поемаш всяка възможност, която дойде, но в един момент ти писва, когато имаш зад гърба си филм като „Доза щастие“. Осъзнах, че никога няма да мога да разгърна таланта си в тези малки роли.

Най-интересно ми е да играя някой, който е тотално различен от мен. Винаги съм обичала

да вляза надълбоко в нечий живот,

защото знам, че всеки от нас крие нещо… Едно е да видиш човека отстрани, но не можеш да знаеш през какво преминава отвътре. Така че винаги съм искала да усетя вътрешния свят на героите, които изигравам. Ако си чистичка, източноевропейка в някакъв сериал на никого не му пука през какво преминава тя, ако се появи за 3 минути в една серия. На мен няма да ми е интересно. Мога да отида и да го направя за опита, за заплащането, което в Англия е много добро, но няма да ми бъде интересно. Не и така както, когато се задълбая в нечия история и хората могат да видят истината в очите ми. Иска ми се

да показвам нещо различно с очите си,

когато играя. Това е едно от най-важните неща за мен – да си личи, че това, което се случва на екрана, аз го преживявам.

– В „Доза щастие“ ключови са именно очите. Разкажи ни малко повече за тази роля.

– Яна Титова, режисьорката на филма, отключи това нещо в мен и постоянно ми казваше „всичко е в главата ти, ти го знаеш и си го видяла, сега просто трябва да ми го покажеш, за да го видя и аз“.

За подготовката на ролята ми трябваше доста време. Първото нещо, което Яна ми каза беше: „Забрави Весела, такава каквато я познаваш, намери своята Весела“. Подготвяхме се около шест месеца и в последния месец се бях изключила от света, тогава можех, защото все още нямах деца. (смее се)

– Това е много интересно…

– Да, според мен не го ли направиш това, няма как да се постигне резултатът, който виждаме впоследствие. Защото аз бръкнах надълбоко в душа, която започнах да осъзнавам, че е истинска и жива и аз даже я познавам.

Започнах да разбирам толкова неща за майка ми.

Беше като психотерапия. (смее се)

– По-лесно ли ти беше да изградиш образа, познавайки толкова добре майка си или напротив?

– По-скоро ми беше трудно, защото първоначално не можех да спра да се сравнявам с нея. Защото през цялото време виждах нея, усещах нея, чувах нейни думи в главата си. А Яна не искаше аз да бъда майка ми, искаше да изиграя една героиня. И това ми беше много трудно. Естествено, че на моменти

без да искам съм взимала жестове от нея…

Не знам. После хората ми казваха, че след „Доза щастие“ съм започнала да приличам много на майка ми.

– Как реагираш, когато хората ти кажат подобно нещо?

– О, винаги ми е много приятно. Изпълвам се със светлина и любов. Радвам се, че се е случило така, защото наистина все едно, когато тя си отиде аз започнах да приличам все повече и повече на нея.

– Последният ти проект е сериалът на bTV „Алфа“. Как те избраха за ролята?

– Беше много спонтанно. Бях в Англия и точно бях взела едно кардинално решение за моята професия – да си сменя агента. В този момент Юлиан Костов, който ми е приятел, ми предложи да се включа в неговата агенция в Лондон.

Нямах какво да губя

и се съгласих. И един ден ми звънна по телефона с предложение за кастинг за сериал в България. Прати ми сцените и аз се заснех, понеже нямаше как да отида на живо. Беше малко след Ковид, аз бях с двете си деца и в цялата лудница някак научих репликите, а те не бяха малко, честно казано. Едната сцена я записах веднъж, другата два пъти, понеже нямах много време и го пратих. След това ме викнаха на втори кастинг на живо. Там се запознах с режисьора – Шошо Коцев. Дадох всичко от себе си, но не знаех какво ще се случи. Мисля, че на същия или на следващият ден ми звъннаха да ми кажат, че ролята е моя.

– Героинята ти се казва Рая Макавеева. Какво можеш да ни издадеш за нея?

– Често казано, още когато за първи път прочетох повече за Рая, тя много ми приличаше на мен от преди да се оженя и да имам деца. Тя е много активна, спортистка е. Обича да е прецизна и подредена. Иска всичко да ѝ се случва бързо. А аз бях точно такава преди.

Намерих доста неща от предишната Валя в Рая.

Амбициозна е и обича да постига целите си. Никога не взема грешни завои, върви направо и се опитва да е борбена и целеустремена.

 

Вижте тази публикация в Instagram.

 

Публикация, споделена от bTV Official (@official.btv)

– Сериалът е криминален трилър. Какви бяха спецификите на снимането точно на такъв жанр?

– Интересното за снимките на „Алфа“ е, че екипът бе решил да го заснемат като филм, като кино. Оператор е Александър Станишев, който е един от най-добрите в тази професия.

Камерата беше много жива,

като част от героите. На мен това много ми хареса. Даже има моменти, които не сме заснели, точно както е било планирано първоначално, но камерата толкова много заживя с нас, че действахме по това, което усещахме. Имахме и дни, в които снимахме с две камери по едно и също време,

което се прави супер рядко в българските сериали.

Мисля, че именно заради начинът, по който е заснет сериала всичко изглежда още по-интересно и вглъбяващо, и се надявам зрителите да усетят това и да го харесат.

Освен това, още нещо, което не се прави в българските сериали, но ние го правехме – са репетициите на маса. Искахме правилно да проследим историите и ни беше важно да знаем какво се случва с всеки по всяко едно време. Това със сигурност ни помогна много в ограждане на образите, а вярвам и за крайния резултат.

– Как се сработихте с екипа?

– Аз не познавах никого, освен Стефан Вълдобрев, с когото сме работили заедно – той има малко роля в „Доза щастие“. Не знаех кои са другите трима актьори, с които играем студентите на героя на Стефан, който е наш професор. И ми беше интересно да се запозная с тях, защото ще снимаме толкова време заедно и

исках да бъдем истински екип,

не просто да се правим, че сме. Смея да твърдя, че се сприятелихме – особено с Виолина Доцева, която е другата студентка. В сериала двете героини си съперничат, но в живота сме изключително близки.

– Какво мислиш за сериалите, които се правят в момента в България?

– Аз съм много оптимистично настроена. За съжаление не съм гледала много, защото нямам българска телевизия тук. Но когато се прибирам в България си пускам каквото върви в момента и много ми харесват. Смятам, че нивото доста се е вдигнало от това, което е било. Много интересни истории се разказват.

– Макар в интернет срещу името ти да пише – „актриса“, основната ти професия в момента е „майка“ на двете ви прекрасни деца. Какво учиш от тях?

– Всеки ден уча по нещо. Уча от искреността и непринудеността, която децата носят. Като актриса ги гледам отстрани и си казвам: „Ето така трябва да вярваш“. Както момченцето, което си играе с колички и вярва, че неговата ще спечели. Казвам си, че по същия начин трябва да се впускам в ролите си, абсолютно по детски, чисто, искрено, непринудено. Така че професионално те ми дават адски много. А иначе

постоянно се уча да бъда по-спокойна и търпелива,

да обръщам внимание на малките неща, това е нещо, което всички забравяме.

– Говорейки за детската вяра, ти не веднъж си споделяла за своята. Това ли е нещото, което те държи в трудните моменти?

– Да, вярата и семейството ми. Защото понякога губиш вяра и ако нямаш правилните хора до себе си, които да те вдигнат и да ти напомнят за вярата ти, всъщност ще пропаднеш още повече. В своя живот съм се обградила от хора, които вярват също като мен и които

намират начин да ми подадат ръка,

за да изплувам, където и да съм пропаднала. И в най-тежките моменти определено първото нещо, което правя е да се помоля. И след това продължавам напред.