Памела Андерсън разкрива всичко в новия документален филм за живота ѝ. Продукцията на Netflix на режисьора Райън Уайт е озаглавена „Pamela, A Love Story“. Тя ще бъде достъпна скоро на стрийминг платформата. Самият Уайт споделя:
Беше болезнено да участвам в този процес, защото тя беше толкова травмирана.
Режисьорът разказва на Анабел Нюджънт защо вярва, че документалният му филм за достъп до всички области, базиран на собствените дневници на звездата, е променил бъдещето му.
Когато Райън Уайт се среща за първи път с Памела Андерсън, тя иска да знае всичко за майка му. „Прекарахме 30 минути в разговори за майка ми“, казва номинираният за „Еми“ режисьор. Това било първото нещо, което го изненадало. Втората изненада, споделя той, е чувството ѝ за хумор. Той го определя като „мрачно и шантаво.
Документалният филм на Netflix „Pamela, A Love Story“ e завладяващ.
Направен в сътрудничество с Андерсън, филмът на Уайт разгръща живота и кариерата ѝ такива, каквито не ги познаваме. На пръв поглед това е двучасова обиколка през основните моменти от двете: Плейбой, Спасители на плажа, Томи Лий, секскасета, кампанията срещу жестокостта към животните… Но макар сцените да са познати, гледната точка е нова.
За първи път Памела Андерсън представя своята гледна точка.
Ще видим Андерсън като малка със своята зъбата усмивка. В записите от дневника чуваме Андерсън като младо момиче с нежен глас, търсеща и със силна воля. Такава, каквато съществува в тези купчини касети и дневници, Андерсън е поверила историята на живота си на Уайт.
„Имахме толкова много дневници и касети, че се наложи да ги докараме с товарен микробус от Канада“, казва Уайт.
Памела се появява на фона на бавно разрастващата се вълна от филми след MeToo, които се опитват да реабилитират жените, фигуриращи в таблоидите през 90-те години.
Съвсем естествено е, че Андерсън иска да издаде документален филм с цел да изясни и оспори клюките около живота си. Според Уайт обаче това никога не е било целта. Всъщност не е имало никакви цели или програма. Тя не е преследвала история за изкупление.
Не е имало срещи за това какво е искала да постигне с този документален филм. Нищо от това.“ „Тя не обича да й се казва какво да прави.
Но е факт, че филмът изважда на показ всичко. Насилието в детството, таблоидната лудост, домашното насилие, откраднатата касета и унижението, което претърпя в съда. Напук на всичко тя остава открита. Андерсън предава дневниците си, касетите си, нефилтрираните си мисли, без да се замисля. „Знам, че може да ти се има доверие“, казва Андерсън на Уайт.
