Филмът “Васил” е много повече от сериозна заявка на българска копродукция в Европа. Това е общовалидна история, която говори за човеколюбие и толерантност по време на война. Прави го нежно и отвъд думите.
Българският актьор Иван Бърнев заявява поредния си европейски скок в киното.
С финес и лекота, присъщи само на големите артисти, които показват зрялост и мащаб в, на пръв поглед, клаустрофобичните роли на малкия човек.
На непознатия, на неизвестния, на емигранта. В случая името Васил може да е само нарицателно, на онези безсловесни маргинали, от които европейското общество се дистанцира. Именно тези групи хора често са от България. Повод да се замислим:
Все още ли стоим под тази категория в разбирането на средностатистическия буржоазен данъкоплатец
от Испания, Франция, Германия…? Докога ще обслужваме представата, че българският емигрант е само търсещ зле платена работа и спящ по пейки гастарбайтер?
Добрата новина е, че филмът на дебютиращата режисьорка Авелина Прат (Испания) не акцентира основно на това. Маркира го, но иска да остави друга следа, а именно: как всеки един от нас пази спомена от случайно, ненавременно запознанство с човек с друга идентичност, от друга култура и раса, с който, на пръв поглед,
общото са малкото на брой думи, с които да преведем тромаво кратки изречения.
Някогашният шампион по шах в България, Васил (Иван Бърнев) днес се разхожда по улиците на Валенсия в опити да намери работа като помощник готвач в гръцки ресторант, закусвалня и т.н., докато
срещата му с Алфредо (Кара Елехалде, познат от „Испанска афера“) не го спасява от безсънните нощи, без покрив, в парка.
Скромният Васил печели доверието на Алфредо и така испанец и българин разлистват отношения пред публиката, споделяйки общ дом за няколко дни. Алфредо кани непознатия вкъщи и
скоро тягостната тишина помежду им се стопява със споделената обич към шаха,
чрез който могат да общуват почти без думи. И докато Васил се опитва да припечели джобни от клуба по бридж – царството на богатите испански пенсионери, където е най-желаният съотборник поради големия си талант в играта, сантименталната му душа търси път към дъщеря си, чрез писмата, които й пише. Точно
в този привиден абсурд между отчуждения странник, за който няма легален дом, работа и обществено разбиране, навън, и романтичния характер
на същия този 50-годишен неудачник, който изпраща картички вкъщи с идеята да разкаже на детето си, че светът си заслужава да се види и вкуси, е големият чар на филма, зад които като продуценти от българска страна стоят Activist 38: Весела Казакова и Мина Милева („Жените наистина плачат“).
Междувременно на фона на това самият Алфредо и неговата дъщеря се оказват по-сплотени от всякога, благодарение на
Васил, който се превръща в повод и тема на седмичните им обедни срещи в ресторанта.
Васил и Луиса (Алехандра Хименес) така и не се срещат, но появата на непознатия мъж в дома на баща й кара филоложката да разбере повече за България. Извън клишетата за най-корумпираната страна в Европа и Христо Стоичков.
Тук е и един от ключовете за успеха на филма – автобиографичният момент от живота на самата режисьорка Авелина Прат. Аналогична история от преди години, в която баща й спасява бездомен български емигрант от улицата, се превръща в централния мотив на пълнометражния й опит в киното. Очевидно седмото изкуство знае как да ти се отблагодари, когато му подариш лична история.
