Докато препускаме през живота, преследвайки ангажименти, срещи и нови предизвикателства, сякаш не си даваме сметка, че той, животът просто се случва. И като продукт на нашето съвремие, ние вечно търсим моментни убежища. Бягства, развлечения и всички останали стимули, които поне за момент да ни изкарат от зациклилото ежедневие. „Смирен“ на Светослав Драганаов е глътка въздух, която обаче не ни изкарва от реалността. Потапя ни стремглаво в нея, давайки ни възможност да наблюдаваме живота и да се доближим максимално близо до него.
„Смирен“ е дебютният игрален филм на режисьора
Светослав Драганов. До голяма степен автобиографичен, „Смирен“ разказва как протичат няколко дни от живота на един документалист. Трагикомично е поднесен начина, по който главният герой Васил (Христо Петков) понася ударите на живота. И винаги намира нещо красиво и смешно в болката от удара. Силният сценарий, написан съвместно с Невена Борисова и Богомил Димитров, майсторски извежда темата за честността пред себе си и останалите. Да не те е страх да видиш и покажеш живота такъв, какъвто е, и просто да го живееш. А това на моменти, изглежда е най-голямото предизвикателство.
„Толкова години се опитвам да показвам другите хора такива, каквито са – истински. Исках да покажа и себе си такъв, какъвто съм.“
Филмът е в постоянен диалог между документалното кино и фикцията. Облягайки се на опита си на документалист, импровизирани моменти не липсват. Умната и невидима камера на Веселин Христов успява да улови всички фини импровизации. Стилната сценография на Ванина Гелева подсилва усещането за истинност. Наред с професионални актьори като Мария Статулова, Мирослава Гоговска, Сашка Братанова, Христо Петков и Борис Луканов, във филма взимат участие не по-малко талантливи натуршчици. Включително и голямата дъщеря на режисьора – Яна Драганова.
„Смирен“ до голяма степен е и своеобразно отдаване на почит
на двама велики български режисьори – Детелин Бенчев и Здравко Драгнев. По думите на режисьора, Детелин влиза във филма със своя неповторим характер и със своята жълта Жигула. А Здравко Драгнев играе бащата на главния герой Васил.
Филмът не е бягство от реалността, нито от проблемите и кризите, които всички ние преживяваме ежеднвено. Точно обратно – гмурва се с всичка сила именно в тях. Изследва ги, без да прави анализи. Наблюдава ги, без да ги лишава от смисъла им. Поднесен фино и искрено, филмът сякаш установява лична връзка поотделно с всеки един зрител.
Сяда до нас, гали ни приятелски по рамото и спокойно ни заявява,
че няма от какво да се страхуваме. Защото погледнати отблизо, конфликтите в живота ни даже често изглеждат комични и всъщност са напълно преодолими.
„Смирен“ за мен е един от най-смислените български филми, не само, защото познавам режисьора и сякаш мога още по-добре да отсея и вникна в онези автобиографични елементи на характера и поведението му, които той е вплел в героя на Христо Петков. Филмът излага на показ всичките му странности, които го правят толкова цветна и интересна личност, а той самият е страхотен човек, който винаги ще ти препоръча филм, който е останал в периферията на киното, а си заслужава да бъде видян. Впрочем, макар да не му го пожелавам, е възможно „Смирен“ да има подобна съдба –
да мине тихо през киносалоните, да остане леко встрани
на фона на останалите продукции. Но знаете ли, това невинаги е лошо. Дори напротив – свидетелство е за едно по-ценно качество, което филмът носи – а именно да остане в историята и да се връщаме към него след години.
„Смирен“ на Светльо Драганов е искрен и се вглежда в реалността без филтър. А тази реалност рядко ни се струва интересна, особено когато живеем в нея. Точно по тази причина с всяко изминало десетилетие филмът ще става все по-ценен, защото оставя ясен белег за времето си, свидетелства за това тук и сега, което ни заобикаля и от което всички ние сме част. Защото успява да улови животът такъв, какъвто е – с всичките му парадокси, нелепости и красиви малки моменти, от които е съставен. И знай-вече защото не бяга от нищо. Кара ни да спрем за момент и да се замислим, че ей така, докато бързаме, животът просто се случва. И каквото и да става, той винаги продължава.
