- Не ходя да играя в телевизиите отдавна – мисля, че приключих с тази страница.
- Не мога да си представя как изкуственият интелект ще може да измисля хубави сценарии за филми и театър.
- Тото може да е направил грешка, две, да е сглупил по някакъв начин. Всеки човек може да сбърка! Но Тото не е престъпник!
- Замислил съм нов спектакъл, свързан с изкуствения интелект и ще го направя.
Роден в семейство на лекари, Робин Кафалиев не следва пътя на родителите си, въпреки че средата му предлага безброй възможности в тази насока. Вместо това, пленен от музиката и театъра още като ученик, той решава да следва своите истински страсти.
Завършва гимназия с френски език в Пловдив. Още като ученик се увлича от театър и музика и активно се включва в различни форми на театрални и музикални изяви. Трудно ни е да си представим Робин в ролята на студент по право, но след 2-годишна редовна военна служба следва 4 семестъра право в Софийски университет. През 1986 г. прекъсва и продължава образованието си във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“, в класа на проф. Николай Люцканов, с асистенти Маргарита Младенова и Здравко Митков.
Като студент изиграва една от ролите във филма на Рангел Вълчанов „А сега накъде?“. По същото време започва да играе в театъра с
актьори от ранга на
Георги Парцалев, Стоянка Мутафова, Петър Слабаков, Никола Анастасов и Васил Попов.
След завършване на образованието си, Кафалиев е привлечен от европейската театрална сцена и решава да замине за театралния фестивал в Авиньон. Този опит го води до Франция, където той търси свое място на голямата сцена, но накрая се връща в родната София. През 90-те години актьорските му умения биват изпитани в разнообразни области – театър, кино, радио, дублажи и др. Въпреки активната си кариера на живата сцена и пред камерите, след 2000 г. Робин прави стратегически завой към телевизията.
През годините, той изиграва десетки роли на театралната сцена и в киното, участвайки както в български, така и в чуждестранни продукции. Въпреки това, неговите телевизионни изяви са тези, които привличат най-голямото внимание на публиката. Една от най-запомнящите се роли на Робин е като дългогодишен автор и водещ на предаването „Най-смешните животни и хора на планетата“. Освен това, той е и създател, актьор и режисьор на първото по рода си в България игрално филмово скеч шоу „Аламинут“, което стана хит сред българските телевизионни зрители.
– Радвам се, че ни гостуваш, Робин! В момента с какво се занимаваш, как си?
– Приятно ми е и на мен! Благодаря, в чудесна форма съм. Сега започнах репетиции на театрален спектакъл под наслов „Докато смъртта ни раздели“, режисиран от Бойко Илиев, който винаги прави интересни неща. Живот и здраве, ще е готов за ноември и ще е на тема, която не се влияе от изкуствен интелект (ИЕ), пандемии, онлайн съществуване, избори, природни бедствия…
– Секс?!?
– Ха ха! Е, не чак само в този аспект! По-глобално за отношенията между мъжете и жените. Има хубава хрумка и най-готиното е, че ще играят много жени, а може да се окаже, че
ще съм единственият мъж сред тях
Композиторът на пиесата, която е създадена с финансовата подкрепа на МОН, е Георги Стоев. Неин автор е Роси Русева, която и ще играе, ще участва също Нона Йотова. Но не искам да издавам повече.
Подготвям сценарии и за няколко предстоящи театрални събития, но те не са обект на всеобщ интерес. Това са т. нар. „спектакли по поръчка“ и са свързани с корпоративни клиенти. Хората харесват подобни неща и ние се радваме, когато виждаме, че ги правим щастливи.
– С телевизионния екран продължавате ли да сте приятели?
– Има период от живота на всички нас, актьорите, в който перманентните снимки на екранните предавания, в които сме поканени да участваме, монтажите и всички останали чудесии не позволяват да се занимаваме с „другото“. Всъщност, едната от причините при нас в „Аламинут“ Невена – Неве и Милена – Маца да спрат да снимат бе, че не
можаха да носят две дини под една мишница
В това число бяха и лашканията по турнета насам-натам из страна и чужбина. И като добавиш по 1-2 току-що родени или още невръстни хлапета – как да стане!?
В един момент фурорът стана огромен, затова и трябваше да спре. Защото човек е хубаво да има свободата да прави онова, с което иска да се занимава. А дали може да пожертва театралната сцена в името на телевизионната популярност? Която, честно казано, е донякъде и донякога. Но едното е истинска и жива сцена, а другото е камера и в него няма процес.
– А с киното общувате ли?
– Откъм филмови проекти малко зациклих. Бях подготвил доста неща за БНТ и НФЦ, но… Случи се непредвидена и неприятна ситуация с нашия продуцент Пламен Йорданов, който съвсем ненадейно и внезапно си отиде от този свят през месец юли. Много шокираща за всички ни вест. Уж здрав, прав, без никакви здравословни предизвестия…
Което ни даде да разберем, че не бива да хвърляме с лека ръка работата на продуцентите и да не мрънкаме по техен адрес непрекъснато. Все едно на един автомобил да извадиш двигателя. Ами, той спира.
– Сподели ни какво ти виждаш през твоите очи за продуцентството – имаш не един продуциран проект.
– Аз не ставам за продуцент, иначе щях това да работя. Това е съвсем друга и
много отговорна професия и не се научава просто „от живота“,
както някои казват. Не става! Или си продуцент, или не си. Не може да си хем това, хем онова – не е сериозно! Аз съм си актьор, режисьор, сценарист. Не се занимавам вече с продуцентство от 10 години и освен, че не мога, не е редно.
– Т.е. този, който е артист, „не става“ за търговец, така ли?
– Едното ще закъса със сигурност. Може и да имаш данни да бъдеш добър търговец, но трябва да решиш кое и да избереш, защото най-малкото времето физически няма да ти стигне. Особено що се отнася до сериозни и обемни проекти и продукти, в които трябва да вложиш 100 % от възможностите си. Ако един и същи човек опитва да върши всичко, няма как отделните елементи да са успешни.
– Усещаш ли предстоящата постановка „Докато смъртта ни раздели“ като нещо ново за теб?
– Аз не съм спирал да играя – участвам в пиеси на други колеги, качвам свои представления. Общо взето, само това правя. Просто не ходя да играя в телевизиите отдавна –
мисля, че приключих с тази страница
Някой ден дори и да направя нещо, няма да е каквото и да било. Затова хората не ме виждат по телевизора. А аз не ща да се „забивам“ пак там – стига толкова! Ясно ми е, че този пост телевизионен ефект го е имало и ще продължава да го има. И слава Богу! За мен е важен и ценен, и аз го тача и се гордея с него. Но всъщност не само аз, всички колеги искаме да играем. Ние сме актьори, бе, да му се не види! Искаме сцена, искаме публика…
– Какви тогава са за теб разликите между телевизионния екран и театралната сцена?
– Много са! Бързам да подчертая, че и двете са много стойностни и никак не са лесни. Изискват много комбинативност, умения и прочее. Но! Пред камерата процес няма! Процесът е на сцената. Освен това шашми с рейтинг на сцената не съществуват, той е за ефира. Не се оплаквам изобщо от липсата на такъв, но въпреки това знаем, че не винаги цялата тази история с рейтингите е била много обективна.
Обаче! Като влезеш в един салон и играеш комедия и като хората не спират да се смеят, поради което ти самият трябва да спреш, тъй като те не могат да чуят и видят какво се случва по-натам
заради собствения им хилеж,
ама хич не ми трябва пийпълметрия, честно да ти кажа! Или когато е нещо, което си пресъздал добре от тема, която ги разстройва и им бърка дълбоко в душичката, и виждаш в очите им как го изживяват… Пак не ми трябват подобни „измервания“, за да разбера, че са го възприели достатъчно сериозно. Докато с телевизията това е… малко относително.
– В тази връзка изкуственият интелект (ИЕ), който все повече по-скоро се налага, може ли да измести продуцента, режисьора, сценариста, актьора…? И изобщо – изкуството.
– Зависи от критериите. Засега не мога да си представя как ще стане, особено от креативна гледна точка. Макар че в него е заложена математическа структура. И всички елементи, които човек може да сътвори, вероятно ИЕ също ще може да ги покрие. Но божествената искрица не мога да си я представя как ще присветне. Близкото бъдеще или ще ме опровергае, или ще ме подкрепи.
– Дефинирай „близко бъдеще“, моля!
– Знам ли?! Темпото е различно. Когато в края на 90-те години се появи опцията за
ползване на „нещото“, наречено Интернет,
всички бая се чудихме какво точно ще правим с това „нещо“. Тогава работех в радио с име „99“ и бяхме свидетели как само за няколко години „Нещото“ стана естествен елемент от работата ни. А виждаме в момента, че каквато и да е медия без интернет не може да съществува.
Не мога да си представя как изкуственият интелект ще може да измисля хубави сценарии за филми и театър, но на този етап не ми се мисли за това. А и все още успявам да си ги измислям сам.
– Всичко, което правим, завещаваме на децата ни и поколенията след нас. Какво ти се струва, че им оставяме? Ще изчезнат ли професии, ще имат ли какво да правят…
– Винаги ще има какво да се прави, защото винаги съществуват неща, от които има нужда. Все ще си намерят нещо за вършене. Да, някои професии ще намалят интензитета си за сметка на други, вероятно. Но не смятам, че ще има такива, които ще изчезнат. Да изпаднат за кратко време в дупка – да. Но да изчезнат…
Само допреди 2-3 години всички т.нар. „обслужващи“ занаяти като обущарство, кожарство, шивачество и др., бяха набедени, че ще „си идат“. А сега виждаме техния възход заради новите тенденции в еко и ико моделите по света за спестяване, рециклиране, екологии, икономии и т.н. В държави като Франция, например, вече има
обществени апели към хората
да ползват този вид услуги. И ако нещо се увреди, да се коригира и ремонтира, ако може, а не да се захвърля и купува ново. Така редуцираме боклука. И тук въпросът не опира до беднотия, а до удобство, естетика, етика, самосъзнание и възпитание. По този начин се правят опити да се спре безсмисленото консуматорство сред хората. Което, от своя страна, води до нуждата от хората с „онези“ професии. И как изкуственият интелект ще прекопае градинката ти в дворчето? Акъл може и да ти даде, но в него няма мисъл да изкопае по усет и нужда.
Много умувам по този въпрос. Замислил съм нов спектакъл, свързан с ИЕ, и ще го направя.
– В този ред на мисли – изкуството, неговите хора и нещата, които правят, имат ли „срок на годност“?
– Да! Има и класика като Моцарт, Бийтълс, Да Винчи и т.н. Но в класиката няма злободневки. А злободневките не могат да се превърнат в класика. Те просто са нещо като т.нар. „стен вестници“, отразяващи нещата, които се раждат от временни ситуации в битовизмите, обществото, държавата, и са продиктувани от някакви локални недоразумения и несъответствия. След време злободневките се забравят.
Елементарният пример за това е възрастовият диапазон на хората в България, в който се знаят вицове за Тодор Живков, чиновническата йерархия или мутрите. Не само, че младите вероятно изобщо няма да знаят кои и какви са тези хора. Но и самите обстоятелства, в които тези
шеги се адресираха към обектите си,
на тях ще са им съвсем чужди и твърде далечни. Те няма да ги разберат. Ето това са злободневки като всички останали, които се повтарят на принципа на синусоидата. Но не могат да бъдат актуални в степента, в която е класиката и аспектите ѝ.
Затова класическите произведения винаги са запомнящи се не само с изпълнението, но и с тематиката и посланията си, които пращат. Затова за мен срокът на годност е в зависимост от онова, с което се занимаваш.
– Говорейки за йерархията и „мутрите“, мислиш ли, че предните месеци в България се отвори някаква кутия на Пандора и изскочиха само негативизмът и лошотията от нея?
– Имаш предвид политическите, обществени и природни събития, ли? Не, нямам подобно усещане. По-скоро това, в което се намираме в момента, е една автоклавна тенджера, която от време на време отваря клапата, изпуска малко пара, и продължава работата си. Въпросът е какво има в тази тенджера! Като си турил в нея „такива“ продукти, ще чакаш или да се сварят, или да се изпарят, или да гръмнат, или да ги ядеш такива, каквито се получат.
– Какво казваш? Че информацията, която стига до нас, „обикновените хора“, е премерено из/пусната?
– Не знам. Бих казал, че „информацията“ и събитията са обосновани от комбинация на редица фактори, разместване и наместване на пластове в обществото, и не само в него. България през последните години
преживя доста промени
поради ред причини. Това е ясно на всички и няма нужда „да го дъвчем“. Друг е въпросът кой как си го обяснява. А като има подобно размърдване на катовете, започват да излизат на повърхността пяна и шлаки.
– Робин, споменавайки слоевете, виждаш как напоследък се появиха много начини всеки да сподели мислите и чувствата си – блог, влог, подкасти и т.н. Готово ли е обществото ни за подобен вид социално мрежово себеизразяване и има ли нужда от „такава прослойка“?
– Дали сме готови или не, не знам. Но щом нещо съществува по някакъв начин, с тези обеми, с такава честота, към някакъв момент, очевидно има потребност от него. А дали тази нужда касае хората, които го създават,
дали не е по-висок процентът на онези, които го правят повече за себе си,
отколкото за другите, не мога да преценя. Когато спре да е потребно, само ще си отмре.
Знаете, че скоро гостувах в подкаста на Тото, с когото нямам чести контакти. Винаги съм изповядвал едно верую, че крайностите не водят до нищо добро.
View this post on Instagram
Тото може да е направил грешка, две, да е сглупил по някакъв начин. Всеки човек може да сбърка! Но Тото не е престъпник! Извинявайте! Може да е всичко друго, но не и престъпник! И това ли е най-големият проблем на нашето общество?! Добре, сбъркал е, оакал се е, случило се е. Ще намери начин да се извини и коригира, доколкото му позволят.
Ето това за мен са крайности – търсим си някоя изкупителна жертва – която и да е тя, за да я нахапем здраво заради всички останали проблеми, които тъй или инак си имаме. А не осъзнаваме, че нараняването и посягането над другия няма да разреши трудностите ни.
Като дете много обичах да играя на фризби. Веднъж с едно съседско момче се заиграхме с чугунен диск, с който, разбира се, здраво му сцепих главата. Страшно тежка младежка простотия – кой играе с чугун на фризби!? Момчето си остана с белег на челото. Извинявах се на него и родителите му хиляди пъти, и за всички беше ясно, че не бях тръгнал злоумишлено да го убивам с чугунен диск…
Така че всеки, поне веднъж в живота си, е хвърлил чугун по някого и е правил глупости. Ако не вършех щуротии, щях да остана без работа, бе!
Фото кредит откриваща снимка: Робин Кафалиев / Art Portal
