„Хари, ти беше първото ми влюбване, а аз съм гей!“. „Празнуваме сребърна сватба, поздрави ни!“. „Облечи си потник, че ще настинеш!“. Това са част от посланията, които публиката на Stade De France развява над главите си минути преди Хари Стайлс и бендът му да избухнат на сцената.
2 юни, Париж. Акостирам на втората от двете напълно разпродадени дати от Love On Tour във френската столица.
Потъвам в мексикански вълни от кабаретни шалове в розово, чиито пера минират пътя до метрото.
Каубойски шапки в цветовете на дъгата красят главите на публиката, която при други обстоятелства щеше да ме накара да се чувствам като на родителска среща. През последните четири месеца пътувам в различни точки на Европа, за да гледам любимите си артисти. Но този концерт се очератва най-специалният от всички, защото в същия ден щях да ритна камбаната от високо кръвно, дехидратация и преумора.
Малко предистория.
Аз съм от мохиканите, които на 40 стъпват за пръв път в Париж. И не заради Depeche Mode, U2, или друг знаков артист за аналоговото ми поколение. Не беше и заради колосалния обем от изкуство, който в този град се диша с пълни дробове на всеки ъгъл. Бягах и от романтичните вибриции на „Сексът и градът“, в който Кари Брадшоу отива в Париж да търси любовта, а получава плесница. Приземих се там заради Хари Стайлс.
Едно британско хлапе, което сервираше кексчета в провинциална пекарна, явявайки се на кастинг за X Factor преди 13 години.
Сега 70 000 души са дошли да пеят с пълно гърло химна му „за динята“ (Watermelon Sugar).
За пръв път щях да си пропусна артиста, защото бях на два припадъка разстояние от билета, купен още на 1 септември. С огромни усилия на волята се събрах в удобен за транспортиране вид и кацнах, където трябва. Пейзажът пред мен пуслираше на петна, а колената ми бяха като от дунапрен. Слагах единия крак пред другия със старанието, с което сапьор би обезвредил мина. Не остана време да си напиша домшаното – къде отивам, какво се случва.
Не знаех, че Stade de France е по-голям от Wembley.
Един птичи поглед към всички деца, разменящи си пликчета с конфети, беше достатъчен.
Паркирах си белия дроб пред стадиона, кръвното заших при арабите джебчии, а душата оставих при гей кабарето по трибуните. И беше велико!
Драх се безсрамно и като животно на всяка песен без изключение в продължение на 90 минути. Най-лечебно е да си сдал багажа и да попаднеш в братство, което не си и подозирал, че те чака.
А този малкият… Замислих се дали нямам закъснял кърмачески инстинкт.
Да мина в бекстейджа и да се свърши. Ми не беше това. Музиката беше. Не съм чувала толкова добър поп от години. Fine Lines ми беше албум-скала по време на локдауна. Поръчах го за спорта, оказа се революция за личната ми колекция. Adore You си беше интелигентно намигване към звука на Дейвид Боуи и Tears For Fears. Golden и Fallin’ показваха вокален нерв и топки, които, както се оказа, гонят размера на дини в този бизнес. И шегата с Watermelon Sugar не е случайна.
Стайлс е съавтор на всичко значимо в дискографията си и като малък бригаден генерал насочва маркетинг стратегията си.
Кога флиртът му с модата ще отправи по-точно послание от една песен. Все пак той е първият мъж, украсил корицата на Vogue, и то в плисирана рокля на Gucci. Или кога ще вкара басиста на Джон Мейър в записите на Satellite, в резултат на което ще получим едно от парчетата с най-секси груув в поп историята за последното десетилетие.
Harry’s House, който отнесе порядъчно количество „Грами“ и „Брит“, е в основата на сетлиста за концерта. Жесток албум. Лек и непретенциозен като мохито на плажа, но категоричен в ювелирната си изработка като Ди Каприо с вечната му номинация за „Оскар“.
От неизбежната As It Was за бис (танцьорката от видеото Матилде Лин бе специално поздравена в публиката), през Dydreaming, Grape Juice и Late Night Talking – Стайлс показа вокална класа и енергия, която може да задвижи и ТЕЦ. Той се забавляваше като за световно. Общуваше с публиката премерено, навъртайки километраж на маратонец.
Не спираше да благодари, че всички непознати на Stade de France са му дали най-готината работа на света.
И се раздаде с апломб, боксови крошета и по детски уязвима интимност.
Имаше няколко нокаут изпълнения по време на шоуто. Първото – Matilda. Песен, която би звучала еднакво епично и в катедрала, и край лагерния огън на скаутско училище. И в ухото на дете вместо приказка преди лека нощ.
Невероятната женска армия зад Хари – Елин Сандберг (бас), Сара Джоунс (барабани) и Най О (пиано) се въоръжи с акустични инструменти и превърна парчето в молитва.
Вторият ми душевен оргазъм за вечерта дойде с изпълнението на Cinema, в което брас секцията се плъзгаше като топка сладолед по извивките на Наоми Кембъл. И третият съвпадна с последния бис – мощната рок тресня Kiwi, в която Стайлс отвръзва бесовете си на 100 %.
Факт. Пичът няма диапазон от пет октави, но всичко в развитието му до момента и в присъствието му на сцена крещи със секси британски акцент, че е Мик Джагър на съвременния поп.
