Сандро Милър: Фотографията спаси живота ми

Сандро Милър: Фотографията спаси живота ми

Сподели
„Малкович, Малкович, Малкович: Почит към майсторите на фотографията“  се роди като идея докато се възстановявах от рак в четвърти стадий
  • Освен любим хамелеон, Джон Малкович е мой приятел и муза
  • Независимо дали в студиото ми влиза изпълнителен директор, знаменитост, или бездомник, всички поучават любов, грижа и респект
  • Ако обичаш киното, трябва да обичаш Линч

В глобалния свят на фотографията Сандро Милър е еквивалент на рок звезда и би могъл да се движи с антураж от охрана и модели на Playboy. Да започва всяко изречение от разговора с „Аз“ и да вози егото си във вагон от шумни епитети.  Нищо подобно. Един от най-успешните майстори зад обектива в рекламата се срещна с artportal.news ден след откриването на „Малкович, Малкович, Малкович: Почит към майсторите на фотографията“ в „Квадрат 500“. Суичърът му бе в цветовете на дъгата, колоритен почти колкото биографията му. Гласът му – по бащински създаващ уют. Думите му – като кратки притчи за силата на духа. Присъствието му може да стопи айсберг от разстояние. Милър е от събеседниците, които доказват, че големите артисти са големи хора. И нямат нищо против да ти разкажат душата си над чаша фреш, докато гърба ни пази снимка на Джон Малкович като Мерилин Монро.

– Г-н Милър, Джон Малкович споделя, че е като „празно платно“ за вас. Това го превръща в перфектният хамелеон за този проект. Съгласен ли сте с него?

– Абсолютно! Познавам Джон от 26 години. Направил съм 4 филма и стотици кадри с него. Знаете, че той е артист без никакво окосмяване по лицето, главата. Така че буквално е като празно платно. Влизайки в студиото, изражението му крещи „Нарисувай ме! Какъв искаш да бъда? Малко момче или немощна баба?“. Талантът му е актьорството е космически. Той е Маестро. Скача в образите си с шокиращи дълбочина и детайл. Защото наистина вярва, че е Мерилин Монро! Наистина вярва, че е Алфред Хичкок! Говорим за перфекционист, с който е истинска благословия да се работи!

– 61 образа, заснети в рамките на 5 години. Кой беше най-голямо предизвикателство от гледна точка на вложено време, подготовка костюми и грим?

– Всяка снимка си имаше специфики. Две години преди да започнем снимките с Джон започнахме грандиозен процес на проучване.

– Да вземем, например, кадърът с пчелите, полепнали като втора кожа по тялото на Джон. Не изглежда никак комфортно.

– Некомфортно е за него, аз се забавлявам (б.а. смее се)! Пчелите са реални, но мъртви. Поставянето им по тялото на Джон със сигурност не беше много приятно преживяване. Но той няма проблем да бъде сниман като гола жена, или като зловещите близначки на Даян Арбъс.

С Джон натискам творчески копчета, които ме отвеждат на изключителни места като фотограф. Нямам толкова силна връзка с никой друг актьор. За тази снимка конкретно гримът беше около шест часа.

– Малкович имаше ли право да избере поне един от иконичните кадри, които пресъздавате?

– Освен приятел, Джон е и моя муза. Всички снимки, които виждате по стените на Националната галерия, са избрани от мен. Защото всяка от тях има специално място в сърцето ми и ме е изградила като фотограф. Самият проект на идейно ниво се роди в леглото, докато се възстановявах от рак в четвърти стадии през 2011 г. Търсех светлина в много тъмен период от живота си. Така дойде идеята да отдам респекта си към всички артисти, преобърнали светоусещането ми и всичко, което знаех за портретната фотография.

– Значи изложбата е абсолютен празник на живота …

– Да! Трябваше да се случи, защото имах болезнена нужда от светлина в края на доста дълъг тунел. Възстановявах се в продължение на година. Не можех да работя. Бях заобиколен само от книгите си, имам около 400 в колекцията си. Имах и цялото време на света да изучавам тези велики снимки, които бях виждал в оригинал в галерии и музеи.

– Имаше ли опция да работите по проекта с друг актьор?

– С Джон сме замесени от тестото на перфекционизма. Независимо дали създава модна линия, или играе в киното, в театъра – той дава уроци по перфекционизъм. Това е изключително сериозен проект, той не цели да провокира смях в залата. Дали те усмихва? Да, но в същността си носи 150 години история на фотографията. И само Джон можеше да поеме тежестта на тази история с всичките си брилянтни превъплъщения.

– Какъв е първият ви спомен за него?

– Гледах го в „За мишките и хората“, където играе Лени, мъж с доста разклатено ментално здраве. После го гледах няколко пъти в театъра и вече знаех, че имам пред себе си Маестро. Снимах го за пръв път през 1996 г за пиеса в Steppenwolf. Така стартира партньорство, чието дълголетие ме изненада и не спира да ме вдъхновява.

– Дейвид Линч е друг артист, който ви движи и вдъхновява. Какво ви привлича в естетиката му като режисьор и творец въобще?

– Ако обичаш киното, трябва да обичаш Линч. Мистериозен. Неудобен. Странен. Заснема всеки кадър с 4 секунди повече от всеки нормален режисьор. Почти изскочих от кожата си, когато гледах за пръв път „Синьо кадифе“. Особено Франки Буткато герой! Линч го беше направил толкова реален, че мисълта да го срещна на улицата ме ужасяваше!

За мен беше изключителна част да ме покани да направя филм за фондацията му за трансцедентална медитация. Притеснявах се дали ще оправдая очакванията му. Но с малко смелост и Джон Малкович като моя актьор в проекта мисля, че свършихме добра работа.

– Как бихте описали себе си в работен процес? Диктатор ли сте зад камерата, или сте по-скоро приятел с моделите си?

– Стъпките в моя процес са следните. Избирам модел. Правя детайлно проучване за него. Създавам идея, която се надявам да реализирам перфектно. Всеки, който прекрачи прага на студиото ми, получава уважение и респект. Независимо дали е изпълнителен директор, знаменитост, или бездомник, отнасям се с всички с любов и грижа.

Това е отборна игра, връзката с модела. Имам голям екип, благодарение на който се случва магията. Веднъж усетили, че са в добри ръце, всички тези хора, независимо от статуса им, стават уязвими пред теб. И ти дават това, което наричам „малката тайна“. Не искам да разказвам цялата история в една снимка. Винаги оставям на зрителя „малка тайна“ и го карам да иска повече. Да види част от душата на модела и да поиска да го опознае.

Има трета страна в тази колаборация, и това е зрителя. Той е най-важен. Него се опитвам да докосна. Искам да провокирам разговор в главата му.

– Има ли специален психологически трик, с който предразполагате моделите си?

– Не съм от хората, които викат. Не подскачам и не ръкомахам. Адски уважителен съм. Хващам ръцете им, докосвам рамената им. Понякога докосвам бузите им в процеса на снимане. Този обмен на енергия обръща играта и ги печеля. Понякога всичко е въпрос на човешки разговор, в който става ясно, че един се бори с рака, а друг е загубил кучето си. Емпатията отваря всички врати.

– Как разбрахте, че фотографията ще бъде вашето призвание?

– Имах трудно детство. Загубих баща си едва 5-годишен и бързо трябваше да порастна, за да се грижа за по-малките ми брат и сестра. Майка ми се обвърза с деструктивен мъж, който направи всичко възможно, за да съкруши и смачка мечтите на всички ни. Когато си в дом, обитаван от насилие и лоша енергия, ти губиш детството си. Търсех нещо, което да ме задържи на повърхността, да ми даде смисъл и светлина. Тогава на 16 години открих фотографията. Спаси ми живота. Видях една снимка на Пабло Пикасо от Ървин Пен в списание. Не знаех нито кой е Пикасо, нито кой е Пен, но знаех, че искам да правя това.

– Какво прави Сандро Милър във времето, в което не снима?

– Готвя за семейството си. Гледаме филми. Със съпругата ми пътуваме много. Вече имам и внуци.

– Не може да бъде! Колко?

– Две. Станах самотен баща на 23.

– Толкова млад?

– Млад и глупав (смее се). Но сега съм щастлив. Имам прекрасни дъщеря и син. Обикаляме света, чета, изучавам музеи и галерии. Не се застоявам за дълго на едно място. Като човек, преборил рака два пъти, знам прекрасно колко кратък е животът. Много лесно е да седнеш на дивана и да чакаш смъртта да те потупа по рамото, но това не е опция. Трябва да се движиш. Да дишаш и да си благодарен.

– Ако трябва да опишете щастието с три думи, кои ще са те?

– Клоди (б.а. съпругата му). Деца. Внуци.

 

Фотокредит: Владимир Томашевич/ Венцислав Петров

Актуално

Избрано за вас