• Идеята за написването на „Джъмпи” е загадка за мен.
• Старая се да нямам време извън театъра.
• Чудесно е, че има и по-млади, и по-зрели колеги в Малък градски театър „Зад канала”.
• Актьорът припознава себе си във всяка роля.

 Леонид Йовчев завършва своето актьорско образование в НАТФИЗ през 2007 г. в класа на проф. Димитрина Гюрова. Невероятният му талант „блика“ от всяка роля още докато е студент и предложенията за работа не закъсняват.

Веднага след дипломирането си става част от Театър „Българска армия”.  В продължение на 8 години негов втори дом е и Народният театър „Иван Вазов”. Днес той

„пише театрална история”

в Малък градски театър „Зад канала”.

Със своите невероятни актьорски превъплъщения той съумява да спечели любовта на публиката. Тя обаче не е единствената награда, която получава. Йовчев е носител на „Икар” за ролята си на Мервин в „Ръкомахане в Спокан”, както и на „Аскеер” за играта си в „Хамлет” на Уилиям Шекспир.

През 2016 г. актьорските му способности отново са възнаградени…при това двойно. Водещата му роля в „Малдорор” му носи „Икар”, а втори „Аскеер” получава за брилянтната си игра като Гео Милев.

 – Здравейте, г-н Йовчев. Отскоро сте част от актьорския състав на пиесата „Джъмпи”. Бихте ли ми разказали каква идея се крие зад колоритното име на постановката?

– Името на представлението няма директен превод на български. Може би най-подходяща би била интерпретацията на Кеймбридж –

„нервен и притеснен от страх и вина“.

Трудно ми е да говоря за идеите, вложени в спектакъла „Джъмпи“ на режисьора Стоян Радев. Причината е, че бих искал да гледам на спектакъла, както и цялостно на изкуството като сложен процес. Първо – би трябвало да отдадем достатъчно време и внимание на самия текст. Идеята за написването му е загадка за мен. На повърхността могат да бъдат прочетени въпросите, занимавали автора.

Каква е динамиката в едно семейство през годините, в които се подлага на изпитание едно така „традиционно“ явление като връзката между двама души? Как се променят желанията и позициите на индивидите особено когато общата част, наречена „дете“, е самостоятелна и

може да разруши нестабилния мир,

предвиден да продължи, „докато смъртта ни раздели“? Къде започват и свършват доверието, любовта, отговорността към изграждащата се личност и партньора? Колко контролираме, толерираме, разбираме, когато сме от двете страни на социалните роли на родител и дете? Каква е нашата роля като индивиди, след като детето порасне? Това ли е всичко? За това ли съм ценна/ценен? Какво значи да изпълняваш социалната роля – „жена“? Това са въпроси, свързани само с част от темите в пиесата „Джъмпи“.

Оттук нататък следват въпросите, които занимават режисьора, сценографа, костюмографа, композитора, актьорите, осветителите и всички технически и административни служби, които осъществяват спектакъла. Разбира се, директорът на театъра също влиза в това число. Чак тогава представлението се среща със зрителите. Може би не, за да разкрие идеята, скрита зад постановката, а по-скоро,

за да предизвика и развълнува всеки зрител от публиката

със скритите или явни въпроси, зададени на сцена. Идеята е да се породи съзнателен мисловен процес в зрителите, свързан с наблюдавания спектакъл.

– Създаденият от драматурга Ейприл де Анджелис текст е номиран за престижната награда „Лоурънс Оливие”. Как се почувствахте, когато я прочетохте за пръв път?

-Почувствах се добре, както всеки път, когато чета литература. Не усетих тежестта на номинацията.

– Смятате ли, че младежите и техните родители са обърнали своите роли както в пиесата, така и в действителността? Тийнейджърите искат да пораснат колко се може по-бързо, а възрастните – да останат вечно млади?

– Тези роли винаги са били неясни понеже са социални. Всеки може и ги играе, когато му е удобно.

– Човешките същност и чувства са в основата и на друга постановка, от която сте част – „Без асансьор”. Самият Вие сблъсквали ли сте се челно със съдбата – на сцената или извън нея, по примера на главните персонажи?

– С мойрите (бел. ред. богините на съдбата в гръцката митология) винаги съм имал близки взаимоотношения, но

не се е налагало да се сблъскваме

челно. Мога да изпитвам човешки чувства, ако пожелая, както всеки от нас. Това, че се радвам да видя щастливи хора не е просто част от спектакъла.

– Театралните постановки често се свързват от широката общественост с грандиозни декори, цветове и облекла, в „Без асансьор”, което отново играете на 22.11 в Малък градски театър „Зад канала“ обаче – животът е черно-бял. Каква е причината за сивотата на сцената?

– Възможно е да има много причини за такова решение. Публиката би могла да дойде и да разсъждава по въпроса, забавлявайки се със спектакъла.

– Малък градски театър „Зад канала” дава шанс за изява на редица „прохождащи” артисти. Как се чувствате, когато делите една сцена с тях, и давате ли им ценни съвети?

– Чудесно е, че има по-млади колеги. Не бих ги нарекъл „прохождащи“, тъй като повечето от тях могат да правят неща, които никой друг не би могъл. Също толкова чудесно е, че има и много по-зрели колеги. Това е част от професионалната традиция. Без нея няма да има история на театъра в България и света. Ценни съвети се старая да не давам, без да съм помолен. Дори и тогава имам съмнения, че са добри.

– Като актьор Ви се налага да се превъплъщавате в различни персонажи. Кое е по-предизвикателно – да играете злодей или хумористичен образ?

– Не мисля че имам колебания по този въпрос.

Най-приятните персонажи за представяне пред публика са злодеите,

а те – както и всички останали, не може да нямат чувство за хумор.

– Имало ли е момент, в който сте разпознавали самия себе си в персонаж?

– Актьорът припознава себе си във всяка роля. Издадох голяма актьорска тайна, дано никой не прочете това.

– Остава ли ви свободно време и как обичате да го прекарвате?

– Старая се да нямам време извън театъра. Това е хубава и изпитана легенда.

– Годината е към своя край. Кой е най-яркият спомен, с който ще я запомните?

– Искам да запомня всичко. Бих искал да съм метеор.

Фото кредит на откриващата снимка: Боряна Пандова